Денят след утре

Когато влезе вътре, телефоните не работеха. Не успя да намери ключовете от форда на охраната, затова взе полицейското пежо на Аврил Рокар и потегли към града, откъдето опита да се обади до Париж. Но и домашният, и служебният телефон на Франсоа даваха заето. Навярно защото вече е станало известно за оставката, реши Вера. Все още потресена от убийствата, тя се върна в пежото и подкара към един парк край града.

И там, докато седеше в колата и се мъчеше през вихъра от страх и вълнение да реши какво ще прави сега, внезапно забеляза на пода пред съседната седалка чантата на Аврил. Вътре откри паспорт, полицейско удостоверение, самолетен билет до Берлин и резервация за хотел „Кемпински“. Имаше и изящно отпечатана покана за тържествена вечеря в 20:00 на 14 октомври, петък, в чест на някой си Елтон Либаргер. Между спонсорите се споменаваше Ервин Шол. Същият човек, който бе пратил Албърт Мериман да убие бащата на Озбърн.

Единствената й мисъл бе, че щом Шол се намира в Берлин, може би Озбърн знае и също е заминал за там. Не беше кой знае каква идея, но нищо друго не й оставаше. Макар и няколко години по-млада, все пак донякъде приличаше на Аврил Рокар, тъй че би могла да мине за нея. Беше четвъртък, тържествената вечеря трябваше да се състои в петък. Най-бързият начин да стигне до Берлин беше с влак от Страсбург и тя потегли натам.

На два пъти опита да се свърже с Франсоа. Първия път телефоните пак даваха заето. При втория опит около четири следобед успя да се свърже с кабинета му от един крайпътен паркинг. Никой не го бе виждал, откакто напуснал дома си в седем сутринта. Журналистите още не знаели за изчезването, но полицията и тайните служби били вдигнати по тревога, а президентът заповядал семейството на Франсоа да бъде укрито под въоръжена охрана.

Спомняше си как замаяна и вцепенена остави слушалката. Нищо не съществуваше. Нито Франсоа Кристиан. Нито доктор Пол Озбърн от Лос Анджелис. Нито Вера Монере, която да се върне в Париж и да продължи предишния си живот, сякаш нищо не се е случило. Четирима души лежаха мъртви в селската къща зад нея, а единствените мъже, които бе обичала от цялото си сърце, сега бяха изчезнали като дим. Изведнъж я обзе предчувствие, че станалото досега е само прелюдия към нещо още по-страшно. И отново усети ужасния, смътен отзвук от миналото на баба си, изпълнено с вечен страх. Както преди половин век, единственият отговор беше в Берлин. Само че днес нещата я засягаха пряко.