Повест за Настрадин Ходжа

На връщане крадецът рекъл:

— Аз си мислех, че това момиче е нещо… ум да ти зайде! Пък то — нищо особено. Арзи-биби например я туря на малкия си пръст.

— Спомни си Саади: „За да разбереш цялата красота на Лейла, трябва да я гледаш с очите на Меджнун“ — отвърнал му Настрадин Ходжа.

В колибата той дал на крадеца няколко питки, едно старо одеяло и котле.

— Настани се някъде тъдява, наблизо. Никой не бива да те вижда и дори да подозира, че си в Чорак. Ядене ще ти давам аз и само нощем. Бъди готов да се явиш веднага, щом те повикам. Нали видя пръта пред вратата? Като му вържа бяла кърпа и го повдигна — това е знак. Идвай веднага, не се бави нито минута.

— Слушам и се подчинявам.

При тия думи крадецът тръгнал да си търси усамотен бивак.

Умеел да се крие. Бързо намерил наблизо една малка пещера, много уютна. Входът й бил зашумен от гъсталак — сигурна защита от чужди очи. Тази пещера и досега си стои по тия места и се казва „Обиталището на благочестивия крадец“. Но от сегашните чоракци нито един не може свястно да обясни защо се нарича така: за какъв крадец става дума, какъв ще да е бил този крадец, дето е оставил тук незаличима от вековете диря? Нека нашата книга да разсее мрака на незнанието и в този тих земен кът, понеже познанието за света се събира зрънце по зрънце и нито едно зърно не е излишно.

Докато се стъмнило, крадецът успял да събере сух повет и да си направи постеля. Огнището и всичко останало отложил за сутринта. Настъпвала нощта; перести облачета взели да затулят луната и понякога превръщали нейното сияние в светла мъгла; в посребрените от месечината храсталаци с тихо шумолене притичало нещо мъничко, меколапо; сънено изпищяла разбудена птица.