Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Старецът приседнал на камъка и се замислил. Едвам изпроводил едната беда, той вече бил потиснат от тежкото предчувствие за следващата.
Разбира се, той ще откаже, ако Агабег отново поиска Зулфия. Ще откаже с пълно право: веднъж той вече плати за всички. Сега е ред на другите. Но Агабег може и да не иска пари. Или Зулфия, или няма вода. И пак ще се съберат старците в чайханата, пак ще кажат: „Мамед Али, само ти можеш да ни спасиш!“ Какво да прави, какво да прави?
— На тая работа колай лесно се намира — изведнъж рекъл някой съвсем наблизо.
Старецът се сепнал.
Пред него стоял пазачът на езерото. Сам, без Агабег.
— Какъв колай? На коя работа?
— На тая, за която току-що мислеше.
— Нищо не съм мислел, аз дремех…
— Нека да бъде на твоето — колай на тая работа, за която току-що дремеше. Дай по-скоро Зулфия на Саид — и край. Кой може да ги раздели, когато са мъж и жена?
Старецът останал като гръмнат! Как така пазачът прочете мислите му!
— Не се чуди — продължил пазачът. — Аз не съм нито магьосник, нито вълшебник. Ти просто много се беше унесъл и почна да мислиш на глас.
Да мисли на глас — каква непредпазливост! Старецът се закашлял, взел да се върти на камъка. Каква непредпазливост! Утре всичко ще бъде съобщено на Агабег!
— За нищо не съм мислел — остави ме на мира! Какво те е еня за моите деца?
— Аха! „За моите деца“, викаш. Значи в мислите си ти отдавна си ги оженил. Сега остава само моллата.
Втора грешка! Тоя пазач е опасен човек! Хваща се за всяка дума! Трябва да стоя по-далеч от него.
— Ще ида да нагледам водата…
Не било — толкова лесно да се отърве от пазача на езерото: той тръгнал с него.
— Я ми кажи, Мамед Али, ама честно — откъде взе скъпоценностите? Кълна се, тайната ще умре с мене.
Изпитва го! Агабег го е пратил!
— Намерих ги в градината, под корените на ябълката — троснато, почти грубо отвърнал старецът.
— Че кой ги е турил там?
Търпението, на стареца свършило, той строго погледнал пазача в очите:
— Кой ги е турил! Един, дето не мяза на тебе и на твоя чорбаджия, един благодетел, чието име е благословено винаги, навсякъде и докато свят светува!… Разбра ли?
И понечил да тръгне, сметнал, че е казал достатъчно, дори повече, отколкото трябва, та занапред да си няма никакво вземане-даване с тоя пазач.
Но пазачът не се отмествал — стоял и му запречвал пътя.
Със спокойно и властно движение на ръката Мамед Али го отстранил:
— Дръпни се, аз тръгвам…
Тук станало нещо неочаквано: пазачът изведнъж сграбчил стареца за раменете, раздрусал го силно на три пъти и рекъл:
— Ами че дядо Турахон! Как не се сетих!
Също така внезапно смъкнал ръцете си от раменете на Мамед Али и тръгнал бързо, почти тичешком, по пътя.
Не е с всичкия си. Старецът не можел да намери никакво друго обяснение. Само едно не му било ясно: кьорав ли е, Агабег, не вижда ли? Пък и да не вижда, какво му влиза в работата на Мамед Али: пазачът няма да пръсне някой път неговата глава изотзад мълчешката с мотиката я! По-далеко и от двамата — тяхна си работа, да се оправят сами, както знаят… Тук старецът прекъснал своите размисли и бавно тръгнал обратно по брега на аръка, след водата.
А Настрадин Ходжа не вървял — хвърчал към колибата.
Крадецът го чакал, притаен в трънаците около колибата.
Тая среща била особена. Крадецът се обливал в благодарствени сълзи, а Настрадин Ходжа говорел:
— Просто ти е и дори си белязан със знака на особена милост. Готов ли си за по-нататъшни подвизи в прослава на Турахон?
Крадецът влажно и продължително изхлипал, ударил се с юмрук в гърдите:
— Сега съм преизпълнен с такова усърдие за добродетелни подвизи, че мога да открадна, самия сарафин с развалената му жена и дори с любовника й! Заповядвай!
— Какво ще кажеш да те превърна в магаре?
— В магаре?… — Крадецът сподавил хълцането си, погледнал боязливо Настрадин Ходжа. — За дълго ли?
— Не, за малко. Слушай сега внимателно.
Говорили до сутринта. Отначало зората едва се сипнала, нощта дълго не искала да се предаде, противяла се на сутрешната светлина: най-после светлината победила, отлъчила се от тъмнината, като отстъпила на запад и легнала там, в мрачните планини. Да бъде светлина! Изгряло слънцето, плиснало лъчите си по целия необятен свят. По-силно запели птиците.
Крадецът напуснал колибата, отнасяйки в просветлената си душа нови блянове и мечти.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА