Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Денят отлетял върху крилете на грижите и нощта отново разстлала прозрачно-тъмната си пелерина с елмазени звезди.
Настрадин Ходжа седял на камъка пред колибата и мислено проверявал — готово ли е, свършено ли е всичко за решителната работа.
Отдалече по пътеката се чуло хрущене на чакъл под тежки стъпки. Агабег бързал към колибата, за да научи великата тайна.
Настрадин Ходжа го посрещнал сериозно и с тежест, подобаваща на важното събитие, което трябвало да стане тази нощ. Поклонът му бил изпълнен със сдържано достойнство, движенията — отмерени, речта — немногословна и внушителна.
Като настанил госта на постелята, той клекнал пред запаленото огнище и взел да бърка с лъжица в едно малко котле, където вряла някаква миризлива трева.
— Какво е туй? — попитал Агабег.
— Вълшебно биле — отвърнал Настрадин Ходжа и обърнал към него лицето си, от едната страна огряно от пламъка, от другата забулено в тъмнина.
Пламъкът в огнището догарял; главните гаснели, сегиз-тогиз припламвали и попуквали; в колибата се стъмнило: магарето в ъгъла потънало в черна сянка като в непрогледна вода и само куркането на корема му и пръхтенето напомняли, че е там.
Настрадин Ходжа свалил, котлето, покрил го с една дъсчица.
— Нека да изстива полека, пък ние през това време ще побеседваме, чорбаджи. Трябва да те подготвя, да не би страхът и прекаленото учудване да скъсат конеца на твоя живот.
— Белким тая работа е опасна?
— За неподготвените е опасна.
Той раздухал въглените, запалил лоеното кандило и го закачил на стената. В мъждивата светлина в ъгъла пак смътно се очертало магарето, отначало — зеленикаво-огненият оттенък на очите му, след това — дългите уши, накрая опашката.
Днес то получило само половин кошница питки: останалите били прибрани в другия ъгъл и нетърпимо гъделичкали ноздрите му с миризмата си. Магарето се вълнувало, въртяло се, въздишало и риело с копита пръстения под. Но Настрадин Ходжа бил непреклонен, дори не го и поглеждал.
Той бил погълнат от други грижи.
— Алиф! Лам! Мим! — неочаквано и рязко изкрещял той и стреснал Агабег. — Алиф! Лам! Ра!… Кабахаз, чиноза, тунзуху, чунзуху!…
С вдигнати ръце обиколил колибата, като се спирал във всеки ъгъл, след това затворил здраво вратата и се върнал на мястото си.
— Сега никой няма да ни подслушва.
— Че кой можеше да ни подслуша преди? — попитал Агабег. — Нали пак бяхме само ние двамата, ако не броим магарето!
— Шшт, чорбаджи! Колко пъти съм те молил да не казваш на глас тая непристойна, пазарска дума!
Той станал и направил на магарето почтително темане.
Магарето се зарадвало, оживило се, замърдало уши, замахало опашка. Но питка не му дали…
— Не, чорбаджи, ние тук бяхме не двамина и не троица — рекъл Настрадин Ходжа. — Мигар не знаеш, че освен видимите същества, светът е пълен и с много невидими, които разбират човешката реч?
— Невидими същества ли? Да разбират човешката реч? Те пък кои са? — усмихнал се Агабег, като искал да покаже с усмивката си, че има независим и смел ум.
— Това са душите на хората, загинали от неправедна смърт, най-вече душите на обесените — пояснил Настрадин Ходжа. — Известно време преди да застанат пред съда на всевишния, те остават на земята и скиторят, търсят заупокойна молитва. Все се навъртат около живите и са много досадни, докато живият не се сети да се помоли за тях… По тебе, чорбаджи, трябва доста да се лепят — добавил Настрадин Ходжа уж мимоходом.
— Защо пък по мене? — намусил се Агабег.
— Кажи, като беше главен градски съдия в Хорезм, не си ли осъждал някого на обесване?
Тия думи се стоварили върху главата на Агабег като здрава цепеница, омотана с парцали — меко, но зашеметяващо. Недоверчивата усмивка изведнъж се смъкнала от лицето му: той боязливо се озърнал в тъмнината, която за него изведнъж станала жива, тайнствена, дълбока и зловеща.
— Случвало се е, как. По служба…
— Видиш ли! А поръчвал ли си поне заупокойни молитви за тия хора?
— Молитви ли?… Таквоз нещо би ме разорило. В Хорезм ловят толкова злосторници!
— Ето затова невидимите се лепят по тебе.
— Ти откъде знаеш, че се лепят по мене?
— Знам, защото те все пак могат да се видят, ако имаш много остър поглед. Съвсем слабо… едва забележимо, нещо като стъклени червейчета, плаващи във въздуха. Отдавна ги забелязах по тебе. Че и ти си пи виждал сигурно, само че не си знаел какво е.
Понеже Агабег бил твърде дебел и угоен, естествено често виждал над себе си нещо като плаващи стъклени червейчета, особено когато се навеждал и отново се изправял.
— Да, виждал съм… Ама смятах, че е от много кръв.