Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
— Няма да повярва.
— Кажи й от мое име.
— Тя не те познава.
— Ами ти, Саид, вярваш ли ми сега?
Той гледал Саид в очите с горещ поглед, който прегарял тъмнината й стигнал дълбоко в сърцето — така слънчевият лъч минава през спуснатите клепачи и осветява алената кръв. На тоя поглед не можело да се устои!
— Вярвам — рекъл тихо Саид.
— Тогава и тя ще повярва. Твоята вяра ще се предаде на нея. Върви си! Помни: ние винаги сме заедно. Каквото и да стане — ние сме заедно!
Саид се поклонил, излязъл.
Призори той се срещнал със Зулфия.
Неговата вяра се предала на нея и тя се успокоила.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Минал още един ден, а крадецът не се връщал.
Настрадин Ходжа пресметнал на пръсти пътя му: три дена нататък, три насам, два дена в Коканд. „Ако и утре не дойде, тогава наистина ще трябва да бягаме! Нима вътрешното чувство ме лъже? Не, не може да бъде! Той е вече близо, той бърза с всички сили, той е вече отсам планината!“
И крадецът се появил. Появил се на вратата на колибата, сякаш изникнал от въздуха. Само една минута преди това Настрадин Ходжа излизал да гледа пътя — жива душа нямало. И изведнъж изникнал! Бил уморен, прашен, но плоската му мутра сияела. Настрадин Ходжа разбрал без думи: успех!
Това станало следобеда. Докато крадецът разказвал кокандските си перипетии, минало икиндия. Наближавала вечерта — последната вечер преди поливането; трябвало да се бърза.
— Да се разберем за по-нататък — рекъл Настрадин Ходжа. — Скъпоценностите са на бедната вдовица и трябва да й бъдат върнати. Съгласен ли си?
— Минаваше ми такава мисъл.
— Но преди туй ще ги пуснем за късо време в обръщение. С благочестиви намерения, разбира се.
— Сещам се! — оживил се крадецът. — И ще ти кажа къде е най-удобното място за тая работа. Отвъд Чорак, вече в долината, има един кервансарай. Разправяха ми за него. Голям кервансарай, там по цели нощи играят на зарове. На едро се играе! Ако се хванем двамата…
— Не, за такава работа няма да се хващаме. Ще пуснем парите в обръщение тъдява, наблизо. Ще играем една друга игра — без загуба. Върви подир мен, но никой не трябва да те види.
През пущинаци и кьорсокаци той завел крадеца при къщата на стария Мамед Али. Като се криели из буренаците, те се промъкнали до плета, надникнали в градината.
Старецът бил в градината, копаел ябълките. Сред тях — Настрадин Ходжа знаел това място — имало една, която Мамед Али посадил на рождения ден на дъщеря си. По думите на Саид, всеки ден на тая ябълка трябвало да се връзва за красота различна панделка: в събота — червена, в неделя — бяла, в понеделник — жълта, във вторник — синя, в сряда — розова и в четвъртък — зелена. А в петък — празничен ден — всичките шест панделки заедно. Този обред го била измислила самата Зулфия и вече десет години оттогава винаги го спазвала, никога не забравела да поздрави сутрин своята връстница, да я промени и натъкми.
Днес било петъчен ден — празник, на ябълката трябвало да има шест разноцветни панделки. Но къде са те?… Колкото и да се взирал, Настрадин Ходжа не можал да разпознае сред многото дръвчета онова, единственото. Да не би Зулфия да е забравила?
Не, не била забравила. Като се вгледал по-внимателно, Настрадин Ходжа видял на една ябълка наблизо, същата, която старецът тъкмо бил почнал да окопава, тънка панделка — черна.
Зулфия не била забравила. Тази сутрин тя се простила с любимата си ябълка и оставила за спомен траурен знак.
Настрадин Ходжа за миг се задъхал от жалост: тая черна панделчица му разказвала повече, отколкото цяла тъжна книга. Горкото момиче, колко ли е страдало, през тия дни! Без да е видял още Зулфия, без нито веднъж да е говорил с нея, той я почувствувал кръвно близка и скъпа. С цялото си сърце споделял той нейната мъка и с цялото си сърце предварително откликвал на радостта й, неочакваната радост, която щяла да влезе в градината заедно с него.
— Видиш ли оная черна панделка на ябълката — пошепнал той на едноокия. — Няма да мине и четвърт час и тя ще бъде сменена от пищното великолепие на шест разноцветни панделки! Повярвай ми: заради такива минути си струва човек да живее на земята!
Едноокият не го разбрал — за него панделката била тъмна не само по цвят, но и по смисъл!
— Какво искаш да кажеш?
— Гледай и разбирай.
В градината се появила младата стопанка — Зулфия. Уви! Тя вече не се смятала стопанка тук. Печална сянка лежала на лицето й. Бавно и прощално огледала градината — храстите, овошките, пътечките, лехите… Настрадин Ходжа отдалеко чувствувал сълзите в очите й.