Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Белите снегове и сините ледове в планините се топели. Потоците, които носели водата в долините, придошли. Но до чоракци не стигнала нито една капка от тая вода: всичката я отбивал Агабег и я събирал в своето езеро.
Чоракското землище изнемогвало от жажда.
Дошло време за поливане.
Агабег се похвалил на Настрадин Ходжа с девойката, която очаквал да влезе в къщата, му.
— Вярно, тя си е проста селска мома, ама да я видиш, Узакбай, ще я сравниш с пъпка трендафил. И след някой и друг ден аз ще разтворя тая пъпка.
— А няма ли си годеник?
Годеник ли? Тя? Такава мисъл никога не била хрумвала на Агабег, както и мисълта за желанията на самата девойка. Нима всички тия чоракци не били жалки и нищожни червеи в сравнение с него, нима те не били предадени от самата съдба в негова власт, за да жертвуват цялото си благоденствие и всичките си желания за неговото охолство и неговите желания?
Настрадин Ходжа разбрал смисъла на учудения му поглед и повече нищо не попитал.
През нощта в планината излязла силна буря.
Поривист вятър, напоен с влага от далечния порой, дълго удрял с жилави криле паянтовата вратичка на колибата, докато не я отворил; той се втурнал вътре, вдигнал и завъртял пепелта в огнището, близнал с влажния си дъх лицето на заспалия Настрадин Ходжа, разтревожил магарето, което сякаш само чакало тоя вятър, за да ревне посред нощ — ревяло, хълцало, хлипало и тежко се давело.
Настрадин Ходжа се събудил, надигнал глава, вслушал се в далечния тътен на гръмотевиците. През отворената врата той виждал обхванатото от бурята нощно небе: черните бухлати облаци сякаш сечели искри от високите чукари, в синьо-белия блясък на светкавиците като летящо видение из тъмнината изниквал мрачният хребет със снежните зъбери, черните урви и проломи. „Къде ли е сега моят едноок спътник? — помислил Настрадин Ходжа за крадеца. — Може да е нейде по планинската пътека, в бурята… Всемогъщият аллах да го пази!“
Последните два дена крадецът не му излизал(от главната. Помежду им, през планинските бърда и проходи, сякаш се образувала връзка — твърде слаба за предаване на мисли, но достатъчна за предаване на чувства, по-точно — на отзвуци от чувствата. „Толкова ли се сродих с него?“ — мислел Настрадин Ходжа, като си спомнял, че преди това такава връзка от голямо разстояние възниквала у него много рядко и само с най-близките на сърцето му хора.
Предишния ден на мръкване тази връзка станала явна. Настрадин Ходжа изведнъж бил обзет от смътно безпокойство, което преминало в тревога. „Какво ли му се е случило в Коканд?“ — питал се той, но, разбира се, ре можел да се сети.
А по това време крадецът тъкмо седял в сандъка с велможата.
„Той е в, премеждие! Той е в премеждие!“ — мислено възклицавал Настрадин Ходжа и не можел да си намери място.
И толкова силно било неговото вълнение, че част от силата му се предала в Коканд, в къщата на търговеца, в затворения сандък. От това дошло и спасителното хрумване, което накарало крадеца да вдигне капака и да застане в облака перушина пред потресения търговец. Какво станало след това в къщата на търговеца, вече знаем и няма нужда да го повтаряме; а на другия край на връзката, в колибата, не станало нищо особено, ако не се брои душевното успокоение, което обхванало Настрадин Ходжа. Той въздъхнал свободно и леко, защото без съмнение знаел, че неизвестната опасност, която била надвиснала над крадеца в Коканд, е отминала благополучно. Тревогата отпуснала сърцето му и той се засмял, защото почувствувал, че като се върне, крадецът ще му разкаже нещо много забавно.
След това веселото настроение не напуснало Настрадин Ходжа до вечерта и дори като заспал, той сънувал весели сънища.
Събуден от бурята, от грохота на гръмотевиците, той дълго лежал, насочвал мислите си към крадеца, но не намерил в сърцето си отзвук от някаква тревога. Значи, всичко е благополучно, скоро ще се върне.
Настрадин Ходжа станал да затвори хлопащата врата. И видял Саид.
Момъкът се шмугнал в Колибата и умолително прошепнал:
— Прощавай, че наруших забраната и дойдох, но моят разум е стиснат в клещите на мъката. До поливането останаха само три дена.
— Помня, Саид, помня.
— Зулфия си изплака очите и загуби вяра.
— Загуби вяра ли? Това е много лошо.
— Може би е по-добре да избягаме с нея, докато не е късно?
— Ако е за бягане, тогава сме трима — и аз съм с вас. Дори не сме трима, а четирима: забравих още един, който всеки момент ще дойде в Чорак. Това вече няма да е бягство, а цяло преселение. — Той сложил ръка на рамото на Саид: — Кажи на твоята Зулфия, че всичко е наред — така както трябва.