Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

22.

— Те ще се бият за мен — изрече малко по-късно Пепус с възстановена увереност. Чувстваше се изтощен до смърт, но не смееше да заспи, сякаш от страх да не би да не се събуди повече. Навън се бе възцарила тишина.

Костюмът на Амбър бе окачен в преддверието, до стената с монитори. Тя го погледна, докато похапваше замислено от болничната вечеря.

— Ще се бият, за да си спасят кожите. За ваш късмет, императоре, това съвпада с вашите желания.

Пепус извърна очи към нея. Усещаше пренебрежението в гласа й, но не можеше да й се сърди — познаваше я твърде добре. Знаеше, че маниерите й са като дрехите за другите хора — използваше ги както и когато й се хареса. Той въздъхна. Амбър, разбира се, беше абсолютно права. Затворен в тази стая, императорът бе безпомощен като новородено. Изведнъж осъзна какво намира у нея Джек — зад завесата на красивото лице и грациозната стойка тя притежаваше рядката способност да отделя истината от всичко останало, колкото и да бе преплетена с различни привидности.

— Сбърках с теб… — прошепна Пепус и остана изненадан от думите си.

Тя го стрелна с очи, в които блещукаше стаена омраза.

— Кажете ли ми, че сте бърникали в ума на Джек, ще откача апаратурата още сега.

Той отново задиша учестено. Тъкмо бе започнал да усеща, че постепенно се възстановява, а сега Амбър го заплашваше с убийство. Размаха немощно ръце.

— Напротив, направих всичко по силите си, за да му помогна.

— В такъв случай го е сторил Вандовър.

Императорът кимна и брадичката му остана подпряна на гърдите.

Лицето на Амбър се сгърчи.

— Всички ние сме паяци в тази мрежа — промърмори тя и глътна последния залък от вечерята, смачка пластмасовата чиния и я запокити към кошчето в ъгъла.

— Но аз те оставих в ръцете му — призна Пепус тихичко, толкова тихо, че не беше сигурен дали го е чула.

Младата жена стана, прекоси стаята и спря пред бойния си костюм. Беше облицован с норцит, който му придаваше яркосребрист блясък. Пепус си помисли, че цветът й отива. Дали и тя прошепна нещо, или просто бе доловил ехото на мислите й? „Аз също направих грешка…“

Клепачите му натежаха ужасно. Амбър вече го беше нахранила и сега мислите му се гонеха като облаци в малтенското небе.

— Струва ми се, че ще е най-добре… да поспя.

— Ами хубаво. — Амбър дори не го погледна. Последното, което императорът видя, бе как тя вдига ръка и я протяга към костюма.