Фантомът на паметта

Стигнахме до портата. Излязох от колата, за да отключа катинара.

— Добре си живееш, Михалич — одобрително отбеляза Телето, оглеждайки къщата, която се виждаше иззад оградата. — Не знаех, че на писателите им плащат толкова яко.

— Не на всички — отговорих аз и извадих ключовете, — само на онези, които ги издават в чужбина. В Русия не можеш да изкараш пари за такава къща. Дявол да го вземе!

Изпуснах ключовете и клекнах, шарейки с ръка по земята около себе си. Вече беше съвсем тъмно, а светлините на фаровете бяха насочени на другата страна.

— Я дай на мен. — Гриша изскочи от колата.

Той почти на мига намери ключовете и се насочи към вратата. Постоя няколко секунди и се обърна към мен:

— Я влез в колата, Михалич. Сам ще отключа.

— Защо? — не разбрах аз.

— За две по сто. Охранител ли съм или какво? Нещо не ми харесва катинарът, като че ли някой се е опитвал да го пили.

Стана ми зле. Нима всичко това продължаваше? А аз се бях успокоил и бях решил, че враговете ми са преминали към мек, безкръвен метод. Ала се оказваше, че все още нищо не е приключило. Макар че може би напразно се паникьосвах и това е било работа на най-обикновени крадльовци, които са видели една прилична къща и са решили да приберат каквото господ дал.

Телето дръпна няколко пъти увесения на вратата катинар, но не го отключи.

— Само през портала ли може да се влезе на твоя територия?

— С колата — да, но иначе може да се влезе и през портичката, тя е заключено отвътре.

Той побутна онази част от портала, която изпълняваше предназначението на портичка, и установи, че през нея също никой не бе минавал.

— А от друго място? През някоя дупка на оградата или през цепнатина? Или пък отгоре?

— Сигурно може — казах неуверено. — Не съм проверявал, не е ставало нужда.

— Значи сега ще проверим — зловещо обеща Телето. — Стой в колата и заключи вратите! Седни зад волана и не загасвай мотора, за да можеш да тръгнеш, ако стане нещо. Разбра ли?

— Я стига, Гриша! — Все още се опитвах вяло да се съпротивлявам, но страхът ме обхвана с безмилостните си лапи и започна да се надига към гърлото ми.

— Михалич, за какво ме нае? Хайде сега да ме слушаш!

И аз го послушах. Телето бавно тръгна покрай оградата. Ето че вече се скри зад ъгъла и в този момент ме обзе истински ужас. Наоколо беше тъма, нямаше никой и аз стоях сам в заключената кола. Започнах да се задушавам. Натиснах копчето и отворих леко прозореца. От влажния студен въздух, който нахлу в белите ми дробове, ми стана малко по-добре. По дяволите, но защо наоколо няма никакви къщи? Защо бях избрал парцел в покрайнините, от който до най-близката постройка имаше цели двеста метра, плътно обрасли с дървета, през които нищо не се вижда? За какъв дявол ми бяха тази самота и откъснатост от външния свят, които толкова ценях? Всичко, което преди ме радваше, сега се обръщаше срещу мен. Сам си бях виновен. Сам. И ако сега се случеше нещо с Телето или с мен, виновният щях да съм аз.

Какво беше това? Някакъв шум ли? Или ми се бе счуло? Спуснах стъклото по-надолу, показах главата си навън и напрегнах слух. Точно така, чуваше се някакво суетене и приглушени, сподавени викове. Страхът буквално ме заля, аз бързо затворих прозореца и сложих крак на педала в готовност всеки миг да полетя от мястото си. Или да се притека на помощ на Телето, или да изчезна…