Фантомът на паметта

Интересно — дали литературният агент от Канада, когото Муся наричаше канадския безумец, наистина беше идвал през май, или това беше само едно оправдание от нейна страна, за да не ме посещава в санаториума и да не води с мен дълги и сериозни разговори за изминалите две години? Бях склонен да мисля, че Муся просто е избягвала да поддържа контакти с мен. Все пак на тях не им е било ясно дали ще успеят да скалъпят правдоподобна картина и да ми я пробутат, а докато това не е било ясно, тя не е трябвало да ми разказва за моя забравен живот. Иначе какво би се получило? Муся щеше да ми каже за замисъла ми да напиша книга за милицията, а къде са материалите ми, къде са бележките ми, къде е поне тефтерът с предварителните ми записки? Няма ги. А ако не ми кажеше веднага, ако замълчеше, а после се наложеше да ми представи материалите, щеше да стане още по-лошо. Защо не си ми казала? Нали те питах с какво съм се занимавал, каква книга съм замислял да напиша, каква информация съм събирал. Не, тя не е трябвало да се появява в санаториума, докато не възникнела някаква яснота. И ето че яснотата възникнала. Фалшификатът бил направен и вкаран в компютъра ми. Вече е било възможно да се започне.

И те започнали. И всеки изминал ден с ужас чакали да си спомня онези две години. Храбри момчета, нямаше нужда да им се вдъхва кураж. И Муся е била с тях. Мога да си представя колко се е изплашила, когато я помолих да ми намери психоаналитик и изразих решителното си намерение да се боря за възстановяване на паметта си! Разбира се, Хипопотам Викторович беше издирен от нея и беше много добре инструктиран, затова под неговото вещо ръководство аз никога нищо нямаше да си спомня и той щеше да се постарае в тази посока от сърце и душа. Но той действително се стараеше от сърце и душа, защото човек не можеше да унищожи професионализма в себе си дори когато това много му се искаше. И до момента, в който не започнахме да се борим с комплексите и страховете ми, Хипопотамич работеше с мен като добър специалист. Благодарение на него разбрах много неща, но до най-важното — до преодоляване на страховете — с него така и не стигнахме. Навярно той имаше голям опит и, да речем, си бе представял, че безболезнено може да извади на повърхността проблемите ми, но не бива да ми помага да ги преодолявам, за да не би — не дай боже! — паметта ми да се възстанови. Елена честно беше признала пред Хипопотама, че с нея сме близки — и какво бе направил той? Нима се бе опитал да използва това в работата си с мен? Или се бе постарал да даде тласък на паметта ми с помощта на тази неочаквана информация? Беше ли посъветвал Елена да ми разкрие и да ми разкаже всичко, което знае за мен? Не, не и не. Това още веднъж потвърждаваше тезата, че подозренията ми не бяха безпочвени. Психиатърът беше подставено лице.