Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
— Какво да се взриви? — Не разбирах нищо.
— Как, не знаеш ли? Вчера татко ми го прочете от вестника, писаха специално за това. Сложили са из цяла Москва специални мини, та хората и кучетата да не ходят по нужда в градинките. Ако на някого му хрумне да прави купчинки, веднага ще последва взрив.
— Не ме ли лъжеш? — попитах изплашено, усещайки, че повече няма да издържа.
— Истината ти казвам!
— Но какво да правя? Не мога… — Почти плачех.
— Добре де, давай в гащите! — Боря махна с ръка. — Естествено че ще вониш, но това е по-добре, отколкото да те разкъсат на парчета.
Моето въображение още от детските ми години бе доста развинтено, представих си тази сърцераздирателна картина и мигом напълних гащите. Редките изпражнения се стекоха по чорапите и обувките ми. Позорът ми можеше не само да бъде помирисан, но и видян. И как щях да се добера до вкъщи в този вид?
— Хайде да вървим де — снизходително рече моят кумир Боря, — какво да те правя, дрисльо!
Това беше пътят към Голгота. Боря крачеше до мен, гледайки разсеяно настрани, и си подсвиркваше някаква мелодийка, като с целия си вид показваше, че няма нищо общо с насраното кутре до него. Но аз му бях благодарен дори само за това, че не ме заряза и не избяга, оставяйки ме сам да се справям с нещастието си. От ужас не можех да погледна наоколо и не виждах дали минувачите забелязват нещо или не. Но бях сигурен, че всички ме виждат и ми си смеят или ме одумват. Стигнах до дома си като в мъгла.
Вечерта, когато майка ми се върна и видя захвърлените в банята изцапани панталони и гащи, разбрах, че съм станал жертва на жесток номер. И че бих могъл съвсем безпроблемно да се възползвам от храстите и да избегна цялата тази смъртоносна мъка. Боже мой, как ридах цяла нощ! Бях смазан, унижен, измамен, подложен на незаслужена и мъчителна екзекуция. Но дори и това не ме накара да се отвърна от Боря. Бях негов роб.
След това през целия ми живот ме преследваше страхът да не се изпусна в присъствието на други хора и да не преживея отново този непоносим срам. Точно за него, за този случай и за този страх, ми говореше Елена, когато ме посъветва да си дам сметка за онова, което ми се е случило на осемгодишна възраст. А ето че то се случи отново. Само че в по-страшен вариант. И пред мен стоеше Боря, който не беше бит и унижаван от никого, който не се бе насирал и напикавал, в скъп чист костюм, ухаещ на хубав одеколон, такъв един уверен в себе си, крачещ с лекота през живота, небрежно раздаващ на този и онзи думи на одобрение, които аз така и не дочаках от него за толкова години.
Щеше му се да замине в чужбина. А наровете до големите кофи за ходене по нужда не пасват ли на вкуса ти? Ами затворническата чорба в алуминиева купичка? А смърдящата килия с няколко десетки криминални престъпници в нея? Защо при теб всичко трябва да е наред? Защо на всеки друг може да му е зле, само не и на теб?
Омразата ми към Боря се примеси в мен с болката от собственото ми унижение и от побоищата. И аз направих онова, за което впоследствие съжалявах и от което се срамувах. Направих онова, за което после исках да забравя. И почти бях успял…
— Ей сега ще се обадя — казах аз. — Имам само един човек, към когото мога да се обърна и ще му се обадя.
Набрах номера на Муся. Знаех, че тя не е в Москва — беше завела един от своите автори в Екатеринбург да се договаря с тамошното издателство за отпечатването на книгите му. Но аз не ѝ се обадих на мобилния, а набрах номера на домашния ѝ телефон. Естествено майката на Муся ми отговори, че Мария Владимировна е заминала и ще се върне след три дни.
— Заминала ли е? — попита ме Боря, вторачен съсредоточено в очите ми. — Какво, да не би да няма мобилен телефон?
— Тя е в Щатите, там нашите мобилни телефони не работят. И майка ѝ не знае номера на телефона, на който може да бъде намерена. Тя не стои на едно място, а пътува из страната.
— Аха, е, да! — Кимна в знак на съгласие. — А кога ще се върне?
— След две седмици — излъгах, за да убия всякаква надежда у Боря. — Извинявай, Боря, но не разполагам с никакъв друг човек. Бих се радвал да ти помогна, но сам виждаш как стоят нещата.
— Жалко! Както и да е, Дюхон, извинявай, че те обезпокоих. Ще се опитам да действам чрез моите хора. Но ще ме предадат, негодниците, като едното нищо ще ме предадат. Всичките са купени! Добре де, ще видя как да се измъкна.
Гледах през прозореца как той излиза от къщата и сяда в колата си — такъв един добре сложен, строен, лек, с атлетичен вид. Такъв един непоносим късметлия. В мен нямаше нищо друго, освен срама от собствената ми слабост и подлостта, която току-що бях извършил.