Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
— Виждаш ли — започнах уклончиво аз, — нямам такива познати, които биха могли да ти помогнат с паспорта. Мога да се опитам да се обадя на едно място, но нищо не ти обещавам.
— Обещай ми, Дюхон, обещай ми! — Изведнъж гласът на Викулов стана сериозен. — Много е важно. Въпрос на живот и смърт е.
— Поредният договор ли се проваля? — вяло се поинтересувах аз. На мен — смазания от случилото се — изобщо не ми бе интересно да водя разговори за чуждия бизнес.
— Ще ти кажа, за да ме разбереш. Конкурентите ми започнаха да играят вабанк. Мои източници ми съобщиха, че се канят да възбудят срещу мен наказателно дело и незабавно да ме арестуват. Това може да стане още утре. Или вдругиден. Но при всички случаи аз трябва да успея да замина, докато още не се е случило. Разбираш ли? В туристическата агенция, чрез която винаги съм си уреждал паспорта и визите, могат да ми направят това чак след четири дни — три работни дни за паспорта и един за визата, но в тях влизат и почивните дни, така че се получава цяла седмица, а аз не мога да чакам толкова дълго. Моля те, опитай, Дюхон. И разбери още нещо: не мога да потърся помощ от своите познати, защото ще стане изтичане на информация и ще ме арестуват още по-бързо, отколкото се канят. Само ти можеш да ми помогнеш. Така че хайде, помогни ми.
Нещо избухна в мен и запламтя с ярък, изгарящ всичко човешко пламък. Когато бях дете, а след това — юноша, аз обожавах Боря. Той беше мой кумир, родителите ми го даваха за пример и аз искрено се стремях ако не да бъда като него, то поне да заслужа похвалата му. И точно толкова силна, колкото обожанието ми, беше и моята омраза. Разбирах, че никога няма да стана такъв, какъвто беше той, и никога няма да дочакам думи на одобрение от него. Измъчвах се, плачех, давах си смешни детински клетви и още на другия ден отново надничах умолително в очите му, подмазвах му се и вървях на въженце след Боря.
О, колко лесно му се удаваше всичко! Беше един от най-добрите ученици в класа, но не беше зубрач, не беше читанка, а просто бе надарено и способно момче. Беше най-добрият спортист, който се явяваше от името на нашето училище и нашия район на всички възможни състезания. Беше най-красивият младеж, по когото вехнеха всички наши момичета. Включително и моята сестра Вера.
Аз не бях чак толкова талантлив, изкарвах предимно тройки и четворки, по някои предмети имах и петици, ала само аз си знаех какво ми костваше това. И не само че не бях добър спортист, а дори получих четворката си по физкултура изключително и само заради своята покорна дисциплинираност. Резултатите ми не бяха дори за тройка, а за двойка, но нашият физкултурник оценяваше моите старания и виждаше, че тичам и скачам на ръба на собствените си възможности. И разбира се — изобщо не блестях с хубост и момичетата не вехнеха по мен, но аз не завиждах на Боря за това, защото интересът ми към романтичните отношения се пробуди в мен точно когато една моя съседка се влюби в мен за пръв път в живота ми. Това стана, когато бях на шестнадесет години, а до този момент проблемите на ухажването и натискането ме вълнуваха много слабо. В смисъл че във физиологичен план естествено ме вълнуваха, но не до такава степен, че да завиждам на Боря.
Изобщо никога не му бях завиждал. Просто го обожавах и едновременно с това го мразех. Защото от мен искаха да бъда такъв, какъвто беше той, а аз исках да си остана такъв, какъвто си бях.
А след това ние пораснахме, влязохме всеки в своя си институт, започнахме да контактуваме много по-рядко и аз, както се казва, се отпуснах. Сетне той завърза връзка със сестра ми. Дори не беше връзка, а просто така — лек флирт, плавно преминал в сферата на сексуалните отношения. Въпреки че вече беше женен. Верочка от толкова години беше влюбена в Боря и ето че най-сетне нейните мечти станаха реалност! Тя цялата грееше от щастие. Нямах представа дали той беше обещал нещо на Верочка или не, но тя чакаше дете от Боря и категорично отказа да направи аборт.
— Обичам го повече от живота си — говореше през сълзи. — Искам това дете. И съм сигурна, че когато се появи детето, Борис ще се разведе и ще дойде да живее с мен.
Аз знаех, че това няма да се случи, защото имах много добра представа що за човек е моят приятел Викулов. Но не виждах никакъв смисъл да казвам това на Вера. Защо трябваше да ѝ го казвам? Тя го обичаше и това ѝ беше достатъчно.
Сестра ми роди детето, но както се очакваше, Боря не реагира по никакъв начин на това събитие. Тоест реагира, разбира се, но съвсем не така, както на нея и на всички нас ни се искаше. Дойде при мен и ми каза: