Черният манастир [bg]

Пърсел се приближи към масата и протегна ръка между свещите, ала там нямаше нищо.

— Чашата ли искаш да видиш, или искаш да докажеш правотата си? — попита го Вивиан.

Франк просто стоеше и мълчеше; не знаеше какво да каже или да направи.

— Искам да я видя и да повярвам в нея — промълви накрая.

Меркадо отвори раницата на Вивиан, извади черепа и бързо го разви.

— Какво правиш, Хенри? — попита Пърсел.

— Върнахме отец Армано у дома — отвърна Вивиан.

— Не, приберете го!

Ала Хенри вече беше поставил черепа на масата — в средата, срещу стола и чашата на Христос.

Франк дълбоко си пое дъх, пресегна се към черепа и усети, че нещо капва на ръката му. После пак. Той я погледна. На светлината на свещите на ръката му лъщяха две червени капки.

Пърсел се втренчи в червените капки, които потекоха към китката му. После отново погледна масата — и там стоеше малък бронзов бокал, който досега не беше видял.

— Виждам го — каза той на двамата си спътници, без да откъсва очи от него, за да е сигурен, че е там.

Вдигна ръката си към Вивиан и Меркадо и фотографката се усмихна.

— Нито за миг не съм се съмнявал в теб — също усмихнат му каза Хенри. — Просто трябваше да повярваш в душата си в нещо, което в сърцето си вече знаеш.

Пърсел кимна.

Тримата вдигнаха глави и видяха висящото във въздуха копие, и докато се взираха в него, на върха му се образува червена капка и падна в чашата.

В този момент чуха зад себе си стъпки и се обърнаха. Измежду колоните в тъмната галерия се появяваха фигури, идваха към тях. Мъже в монашески раса с качулки. Вървяха по двойки, после се разделиха от двете страни и застанаха в редица зад тях, ала сякаш не ги забелязаха, въпреки че бяха само на няколко крачки.

Монасите коленичиха пред дългата маса, сведоха глави и се отдадоха на безмълвна молитва.

Вивиан хвана Пърсел и Меркадо за ръце и ги завъртя към масата. Тримата също коленичиха. Фотографката пак стисна ръцете им и те склониха глави.

— Изминахме дълъг път и не се боим — промълви тя.

Пърсел не знаеше дали говори на него, на монасите или на Бог. Но вече не усещаше и онази боязън, която беше изпитал при появата на монасите. Стисна ръката на Вивиан.

— Няма от какво да се боим.

— Нали ти казвах, Франк, ние сме избрани — каза Меркадо.

— Вече можем да се приберем у дома — заяви Вивиан.

Пърсел кимна. Беше готов за това завръщане.