Черният манастир [bg]

Пърсел отново се поколеба, после захвърли узито, качи се в коша и се хвана за въжето, за което се държаха двамата му спътници.

Кошът започна да се издига.

Не си направиха труда да погледнат нагоре — там нямаше да има никого.

Кошът спря и те видяха покрива на черквата, описана им от отец Армано.

Прекрачиха парапета, слязоха на дъсченото скеле, което опасваше стените, и впериха очи в манастира под тях. Той напълно съответстваше на разказа на свещеника — градини, евкалипти, палми и езерце. И островърхият покрив на голямата черква наистина бе от прозрачен материал. Манастирът изглеждаше безлюден. Но не беше, разбира се.

Пак без колебание и излишни приказки Вивиан ги поведе по скелето. Стигнаха до стълбището и слязоха долу.

Тръгнаха към затворените врати на черквата — бяха обковани със сребро, явно излъскано не много отдавна, — и видяха раннохристиянските символи: агнета, риба и палми. В центъра и на двете крила имаше коптски кръст.

— Носиш ли някакво оръжие? — обърна се Вивиан към Франк.

— Не.

— Тогава отвори вратата.

Отвътре голямата черква се оказа проста и почти примитивна. Стените и подът бяха от черен камък и нямаше никаква украса, което напомни на Пърсел за „Сан Анселмо“. Но за разлика от черквата в Берини, олтарът тук представляваше обикновена груба маса, отчасти покрита с бяло платно, върху което стоеше коптски кръст. И пак, за разлика от сицилианския храм, нямаше витражи — всъщност изобщо нямаше прозорци.

Ала слънцето още беше достатъчно високо, за да прониква през високия прозрачен таван, и в сградата нахлуваше странна призматична светлина, хвърляща дъги по пода и стените. Багрите сякаш танцуваха и се разпадаха на основните си елементи, червено, зелено и синьо, и после отново се сливаха в различни оттенъци.

Франк видя врата зад олтара и тръгна към нея. Меркадо и Вивиан го последваха и фотографката им напомни почти шепнешком:

— Оттук е минал отец Армано.

Вратата беше отворена и Пърсел мина през нея. Макар че не виждаше нищо, усети, че се намира в просторно помещение. Когато зрението му се приспособи към мрака, установи, че е в дълга тясна галерия, фланкирана от два реда каменни колони.

Вивиан го настигна и сложи ръка на рамото му. Меркадо спря до нея и тримата застанаха там, където преди почти четирийсет години бяха стояли отец Армано и десетимата войници от неговия патрул. За разлика от свещеника, сержант Джовани и другите, тримата не продължиха напред — но и не се върнаха.

В дъното на галерията мъждукаха две свещи, ала не осветяваха нищо — виждаха се само трепкащите пламъчета.

Тримата се втренчиха в тях.

— Там е — заяви Вивиан, хвана ги за ръце и ги поведе между двата реда колони.

Пърсел си помисли, че би трябвало да изпитва страх, но го беше обзело усещане за покой и той продължаваше напред ръка за ръка с Вивиан.