Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Внезапно той се спря. Размисли колко неразумно бе постъпил, че не бе взел със себе си няколко въоръжени слуги. Чувствуваше по интуиция, че нещо мистериозно ще се случи.
После той избухна в силен смях.
— Ти си неразумен! — си каза той на себе си и в същото време бледото му лице, обкръжено с червена брада, прие едно противно изражение. — Нали обеща на Катерина, която не скриваше иронията си, да се появиш пред огледалото без колебание, за да се убедиш дали това предсказание не е като другите, една измама, една химера. И сега ти се колебаеш?
Луиджи отново избухна в смях, като че ли да си вдъхне смелост.
Никого нямаше наоколо. Дожът разгледа ъглите на голямата стая, за да се увери, че никой не го следи, но не откри нищо.
Тогава се отправи към огледалото…
Гледката, всред това дълбоко мълчание, през нощта, чиято тъмнина бе пронизана от светлината на два свещника, бе ужасна… Дожът сам бе обладан от страх и неговото лице бе станало още по-бледо.
Той бе сам, но му се струваше, че пред него в огледалото стои един друг образ, а не неговият. За трети път той започна да се смее.
Образът от огледалото започна също да се смее…
Това бе ужасно. Луиджи желаеше да тури най-сетне край на това непоносимо положение. Но трябваше още да произнесе името си с висок глас три пъти, за да завърши неприятният опит.
— Луиджи Гримани! — извика той и думите прокънтяха зловещо в големия салон.
— Луиджи Гримани! — произнесе за втори път дожът с очи, страшно устремени в огледалото.
Най-сетне за трети път се разнесе името „Луиджи Гримани!“
В този момент дожът отвърна очи от собствения си образ, Изпусна вик на ужас и се залюля: зад него, в дъното на залата, вратата се бе отворила и един човешки силует се бе появил!
При светлината на факлите, които държеше в треперещите си ръце, той видя как със спокойни стъпки видението се приближаваше.
Килимът задушаваше шума от стъпките на видението и то изглеждаше като един ангел отмъстител, който се приближаваше до един престъпник, под формата на страшен призрак.
Луиджи различи тогава ясно високата и снажна фигура на един младеж, който пристъпвате с гола глава, чиито къдрици разпръснато се спускаха върху челото му и който носеше черна мантия.
— Марино Маринели!… — изпъшка дожът, побледнял от ужас.
Когато тия думи се изтръгнаха от гърдите му, той изтърва свещниците, които държеше в ръцете си, и победен от ужаса, се залюля и припадна…
4. Проклятието на просякинята
Щом Антонио отведе своята пленница в килиите на дожовия палат, той й върза краката и ръцете, за да предотврати всеки опит за бягство.
Той изтича при Силвио, после в чакалнята на инквизицията, за да уведоми незабавно Съвета на тримата за залавянето на Луала.
Знае се, че заседанията на мистериозния съд ставаха късно през нощта. Така че инквизиторите, на които никой не знаеше имената, освен съвета на десетте и дожа, можеха да идват и отиват през деня, без да бъдат познати.
Вследствие това правило, секретарят на кървавия съд поръча на Антонио, след като изслуша рапорта му, да бъде готов за полунощ да се яви в тапицираната в черно стая.
Полицаят направи рапорта си пред Зиани и великият капитан му заповяда да го заведе при просякинята.
Луала лежеше върху студените и влажни плочи на коридора, който водеше към Стаите на истината. По дължината на стената, на известно разстояние един от друг, се намираха железни пръстени, и Антонио бе я привързал за един от тях, като диво животно.
Изтръпнала от студ и изтощена от умора, тя се бе свила на кълбо. Не се безпокоеше за съдбата си, но повече бе изпълнена с гняв и омраза.
Тя хвърли към Антонио и великия капитан презрителен поглед, после промълви между устните едно страшно проклятие.
— Искам незабавно да се явя пред кървавите съдии! — извика тя със силен и писклив глас. — Трябва да излея цялата злъч, която трови душата ми!
— Ще бъде скоро задоволено желанието ви, стара безумке — отговори Силвио Зиани. — Никой още не е желал така силно да се яви пред Съвета на тримата!
— Моето голямо желание си има своите причини — прекъсна го просякинята, кикотейки се. — Никой още не е предполагал това, което аз зная и не е желал това, което аз искам!
— Мисля, че вашите самохвалства не ще ви послужат. Вие няма да избегнете бесилката — каза Зиани.
— Чумата да ви порази вас, водача на карабинерите, началник на шпионите! — извика Луала, обзета от бясна ярост. — Кой знае на кого от нас двама ни ще бъде изтръгнат първо езикът!
— Тази вещица е луда — измърмори Силвио Зиани, — отведи я в тази килия. Нека там да вика и буйства колкото си иска! — заповяда той на Антонио.