Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
С постоянство и всеотдайност всеки ден говореше на децата за китайската класика, за Хрониката на древните събития и за най-ранната история на Япония, с надеждата, че неговите възпитаници ще започнат да ценят тези книги. Вършеше това повече от десет години. Убеден беше, че Хидейоши може да е наложил властта си над страната и да се е провъзгласил за регент, Токугава Иеясу може да е всемогъщ шогун „варваропокорител“, но децата не би трябвало като по-възрастните от тях да бъркат щастливата звезда на някакъв военен герой с прекрасното слънце. Ако продължава да се труди търпеливо, младежите ще разберат, че именно великата Богиня на слънцето, а не един недодялан воин и диктатор въплъщават стремежите на нацията.
Аракида излезе от просторната класна стая с леко запотено лице. Щом децата изхвръкнаха като ято пчели и се втурнаха бързо към домовете си, една девойка от светилището му каза, че Оцу го чака. Малко объркан, отвърна:
— А, да. Нали пратих да я повикат? Съвсем забравих. Къде е тя?
Оцу бе точно пред къщата, където беше стояла известно време, заслушана в беседата на Аракида.
— Ето ме — обади се тя. — Трябвам ли ви?
— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Влезте.
Той я заведе в личния си кабинет, но преди да седне, посочи предметите, които тя носеше и попита какви са. Тя му обясни как бяха попаднали при нея. Аракида присви очи и подозрително се загледа в мечовете.
— Обикновен поклонник не би дошъл тук с такива неща — каза той. — И снощи не бяха там. Някой трябва да е влизал вътре посред нощ. — После с израз на възмущение измърмори: — Сигурно някой самурай е решил да се пошегува, но на мен не ми се нрави.
— А! Сещате ли се за някой, който би искал да намекне, че в Дома на девиците е имало мъж?
— Да. Всъщност за това исках да говоря с вас.
— Отнася ли се по някакъв начин до мен?
— Е, не бих искал да се разстройвате, но има нещо такова. Има един самурай, който ми натяква, че съм ви настанил в една и съща къща с девойките от светилището. Казва, че ме предупреждавал за мое добро.
— Направила ли съм нещо, което да ви злепоставя?
— Няма причина да се тревожите. Просто, нали знаете, хората говорят. Не се сърдете, но в края на краищата вие не сте съвсем девойка. Била сте и сред мъже и хората казват, че се петни храма, щом жена, която не е непорочна, живее заедно с момичетата в Дома на девиците.
Макар Аракида да говореше с небрежен тон, очите на Оцу се напълниха със сълзи. Тя наистина много беше пътувала, беше свикнала да се среща с хора и странстваше през живота с тая стара любов, впила се в сърцето й; може би беше съвсем естествено хората да я възприемат като светска жена. Но това не намаляваше нейния потрес. Обвиняваха я, че не е целомъдрена, при все че всъщност беше такава. Аракида явно не придаваше особено значение на въпроса. Просто го безпокоеше, че хората приказват и тъй като беше краят на годината и „тям подобни“, както той се изрази, той искаше да знае дали тя ще бъде така добра да прекрати уроците по флейта и да се изнесе от Дома на девиците.
Оцу бързо се съгласи, не защото се признаваше за виновна, а защото нямаше намерение да остава дълго и не искаше да създава неприятности, особено на учителя Аракида. Въпреки че негодуваше срещу несправедливите сплетни, тя бързо благодари за неговата добрина по време на престоя и каза, че до утре ще напусне.
— О, не е толкова спешно — увери я той, като се пресегна към малкия си шкаф за книги, извади малко пари и ги уви в хартия.
Джотаро, който беше последвал Оцу, издебна тоя миг да надникне от терасата и да прошепне:
— Ако ще си тръгваш, и аз напускам с теб. И без това ми омръзна да мета старата им градина.
— Ето един малък подарък — каза Аракида. — Не е много, но го вземете за пътни разходи.
Подаде й вързопчето, съдържащо няколко златни монети.