Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Чии са нещата, дето висят там? — попита Оцу готвачката.
Жената, разбира се, не знаеше.
— Аз ще ги занеса в къщата на Аракида — каза Оцу.
Докато сваляше вързопа и сабите, едва не ги изпусна, толкова бяха тежки. Помъкна ги с две ръце, като се чудеше как може човек да върви и да носи такава тежест. Оцу и Джотаро дойдоха тук преди два месеца, след като бяха пропътували нагоре и надолу главните пътища в Ига, Оми и Мино, за да търсят Мусаши. При пристигането си в Исе решиха да се установят за през зимата, защото щеше да е трудно да си проправят път в снега по планините. В началото Оцу преподаваше уроци по флейта от областта Тоба, но после й обърна внимание главата на рода Аракида, който като пръв отговорник за обредите стоеше на второ място по сан след първосвещеника.
Когато Аракида предложи на Оцу да дойде в светилището да учи девойките, тя се съгласи не толкова от желание да преподава, колкото от обич към древната свещена музика. Привлече я още спокойствието на гората наоколо, както и възможността да поживее с девойките при храма, най-малките от които бяха на тринадесет-четиринадесет години, а най-големите — на около двадесет.
Отначало Джотаро се възпротиви на намерението й да приеме службата, защото даже за мъж на неговите години беше забранено да пребивава в общежитието на девойките. Накрая постигнаха споразумение, според което през деня Джотаро можеше да мете свещените градини, а нощите да прекарва в бараката за дърва на Аракида.
Докато Оцу минаваше през градината, застрашителен, призрачен ветрец свистеше в обезлистените дървета. Тънка струя дим се издигаше от една горичка по-нататък. Оцу помисли за Джотаро, който сигурно беше там и почистваше земята с бамбуковата си метла. Тя поспря и се усмихна, доволна, че непоправимият палавник в последно време се държеше много добре. На възраст, когато младите момчета не мислят за нищо друго освен за игри и забавления, той се отдаваше прилежно на работата си.
Чу висок пращящ звук, приличен на чупене на дървесен клон. После той се повтори. Тя стисна здраво товара си и се затича по пътеката през горичката, викайки:
— Джотаро! Джо-о-та-ро-о-о!
— Д-а-а? — дойде живо в отговор.
Почти веднага тя чу тичащи стъпки. Щом изникна пред нея обаче, Джотаро каза само:
— А, ти ли си?
— Струва ми се, че трябваше да работиш — каза строго Оцу. — Какво правиш с тази дървена сабя? И си облечен в белите работни дрехи.
— Упражнявах се. Върху дърветата.
— Никой не е против твоите упражнения, Джотаро, но не тук. Забрави ли къде се намираш? Тази градина е символ на мир и чистота. Тук е свято място, обречено на богинята, която е прародителка на всички нас. Погледни там. Не виждаш ли знака, че е забранено да се посяга на дърветата, да се нараняват или убиват животните? Срамота е човек, който работи тук, да чупи клони с дървена сабя.
— О, знам всичко това — промърмори момчето с израз на негодувание.
— Щом знаеш, защо го правиш? Ако учителят Аракида те хване, наистина ще загазиш.
— Не виждам нищо нередно в чупенето на мъртви клони. Нали няма нищо, щом са мъртви?
— Напротив, има! Тук има!
— Все много знаеш! Нека само да ти задам един въпрос.
— Какъв например?
— Ако тази градина има такова значение, защо хората не се грижат по-добре за нея?
— Безобразие е, че постъпват така. Да я оставят така запусната е като да поникнат бурени в душата.
— Нямаше да е толкова зле, ако бяха само плевелите, но погледни дърветата. Ударените от гръм са оставени да умрат, отнесените от ураганите лежат, където са паднали. Има ги навсякъде. Птиците са изкълвали покривите и те са протекли. И никой не поправя даже каменните фенери, когато се развалят. Как реши, че това място е важно? Слушай, Оцу, крепостта в Осака не е ли бяла и ослепителна, когато я погледнеш откъм океана при Сецу? Токугава Иеясу не строи ли във Фушими и на дузина други места по-великолепни укрепления? Новите къщи на даймио и богатите търговци в Киото и Осака не блестят ли с позлатени украси? Нима учителите по чайна церемония Рикю и Кобори Еншу не казват, че дори едно непочистено петънце мръсотия в градината на чайна разваля аромата на чая? Но тази градина ще се разруши. Защо единствените хора, работещи в нея, сме аз и трима-четирима старци? А виж колко е голяма!
— Джотаро! — каза Оцу, като сложи ръка под брадичката му и повдигна лицето му. — Ти само повтаряш дума по дума каквото каза в една беседа учителят Аракида.
— А, ти също ли си я слушала?
— Да, повярвай ми — каза тя укорително.
— Е, явно не мога постоянно да те надхитрям.
— Няма да ме впечатлиш, като папагалстваш това, което казва учителят Аракида. Не го одобрявам, даже когато думите му са верни.