Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Усещаше в ноздрите си миризмата на пот. От замайването се почувства като сгушен до гръдта на майка си. Грубата повърхност на скалата му заприлича на нейната кожа и той изпита непреодолимо желание да заспи. Но в този миг под големия му пръст се отрони камък, който го върна към действителността. Той заопипва за друго стъпало.
„Това е! Почти съм горе!“ С ръце и крака, сковани от болка, отново се вкопчи здраво в скалата. Ако тялото или волята му отслабнат, каза си, то един ден той със сигурност ще бъде победен като воин. Мусаши знаеше, че именно тук се решава двубоят.
„Ето ти, Секишусай! Копеле!“ При всеки следващ напън той проклинаше великаните, пред които благоговееше, онези свръхчовеци, които го бяха накарали да дойде тук и които той трябваше и щеше да надвие. „Това за теб, Никан! И за теб, Такуан!“ Той се катереше по главите на своите кумири, мачкаше ги и им показваше кой е по-добрият. Той и планината бяха едно, но планината, сякаш удивена от това вкопчило се в нея създание, се зъбеше и бълваше непрекъснати потоци от камъни и пясък. Дъхът на Мусаши секна, все едно някой притиска с ръце лицето му. Както беше прилепен към скалата, всеки следващ порив на вятъра заплашваше да го отнесе — и него, и скалата, и всичко.
После изведнъж се намери легнал по корем, със затворени очи, несмеещ да мръдне. Но в сърцето си ликуваше. В мига, в който възлезе отгоре, видя небето във всички посоки. Неочаквано в бялото море от облаци долу се появиха светлините на зората.
— Успях! Победих!
В мига, в който осъзна, че е стигнал върха, напрегнатите му до крайност нерви изведнъж се отпуснаха и волята му се отприщи. Вятърът на билото засипваше гърба му с пясък и камъчета. Тук, на границата между земята и небето, Мусаши усети неописуема радост, която се надигаше в него и обземаше цялото му същество. Между неговото пропито с пот тяло и повърхността на планината настъпи единение; пред лицето на ширналата се на разсъмване природа духът на човека и духът на планината изпълниха великото дело на творението. Потънал в неземно упоение, Мусаши умиротворен заспа.
Когато накрая вдигна глава, съзнанието му беше кристалночисто и ясно. Идеше му да скочи и да препусне наоколо като жребец в полето.
— Няма нищо над мен! — крещеше той. — Аз стоя върху главата на орела!
Протягаше към небето яките си дивашки ръце, когато извечното слънце плисна над него и над планината своята червеникава утринна светлина. Погледна надолу към двата си крака, вкопани непоклатимо във върха и видя, че от нараненото му стъпало изтича сякаш цяло ведро жълтеникава гной. Сред небесната чистота, която го заобикаляше, се надигна необичайна човешка миризма — беше сладкото ухание на разсейващо се помрачение.
Еднодневка през зимата
Всяка сутрин, щом изпълнеха своите задължения в светилището, девойките, обитаващи Дома на девиците, тръгваха с книги в ръце към учебната стая в къщата на Аракида, където учеха граматика и се упражняваха в писане на стихове. За изпълненията на обредни танци те се обличаха в копринени кимона с пурпурни, силно разширяващи се в крачолите панталони, наречени хакама, но сега бяха само в кимона с къси ръкави и бели памучни хакама, които носеха, когато учат или вършат домакинска работа.
Няколко от тях тъкмо излизаха през задната врата, когато едно момиче възкликна:
— Какво е това?
Тя сочеше вързопа с прикрепените към него саби, закачен там от Мусаши предишната нощ.
— На кого ли е?
— Трябва да е на някой самурай.
— Не е ли очевидно?
— Не, може да е било оставено тук от крадец.
Те се спогледаха ококорено и запреглъщаха, все едно са се натъкнали на самия грабител, увит в кожа и отпуснат в следобедна дрямка.
— Май трябва да кажем на Оцу за това — предложи една от тях и с общо съгласие всички се затичаха обратно към спалните помещения и извикаха отдолу към стаята на Оцу.
— Сенсей! Сенсей! Тук има нещо странно. Елате да видите!
Оцу остави на масата четката си за писане и подаде глава през прозореца:
— Какво има? — попита тя.
— Някакъв крадец е оставил сабите си и един вързоп. Висяха ей там, на задната стена.
— Наистина ли? По-добре ги занесете в къщата на Аракида.
— О, не можем! Страх ни е да ги пипаме.
— Не вдигате ли много шум за нищо? Бягайте сега да си учите уроците и не губете повече време.
Когато Оцу слезе от стаята, момичетата вече ги нямаше. Единствените хора в сградата бяха старицата, която готвеше, и една от девойките, която се беше разболяла.