Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Киото не беше далече, най-много на двадесетина часа път. Ако поддържа добър ход, можеше да стигне там за три дни. Но времето, необходимо да укрепи духа си, не подлежеше на измерване. Готов ли е вътрешно? Умът и душата му действително ли са едно цяло?
Мусаши още не бе в състояние да даде утвърдителен отговор на тези въпроси. Чувстваше, че някъде дълбоко в него се таи една слабост — съзнанието за собствената му незрялост. Болезнено разбираше, че не е постигнал равнището на духа на истински майстор, че е нужно още много, за да стане съвършен човек. Когато се сравнеше с Никан, Секишусай или Такуан, не можеше да пренебрегне простата истина — още е незрял. Замислен за собствените си склонности и възможности, той откриваше не само слабости, а и недостатъци.
Но ако не успее да възтържествува в своя живот и да остави незаличима следа в света около себе си, не ще може да се издигне в собствените си очи до посветен в Изкуството на войната. Тялото му се разтресе от нададения вик:
— Ще победя, ще победя!
Той закуцука нагоре покрай течението на Исудзу и пак извика, за да го чуят всички дървета в свещения лес:
— Аз ще победя!
Мина край потънал в тишина, замръзнал водопад и като първобитен човек запълзя по канарите нагоре и тръгна да си пробива път през гъсти храсталаци и дълбоки клисури, където малко хора бяха идвали преди. Лицето му беше червено като на демон. Прилепвайки се към скалите и пълзящите растения, понякога с върховни усилия едва успяваше да направи по една крачка.
Отвъд местността, наречена Ичиносе, имаше дълга пет-шестстотин разкрача теснина, с толкова чукари и бързеи, че дори пъстървата не можеше да си проправи път през нея. От другата й страна се издигаше почти отвесна стена. Твърдеше се, че само маймуни и таласъми могат да я изкачат. Мусаши, едва видял зъбера, си каза просто: „Това е. Това е пътят към Планината на орела.“
Въодушевен, той не видя тук никакво непреодолимо препятствие. Пое нагоре по скалата, като се ловеше за дебелите виещи се растения, полу-катерейки се и полу-люлеейки се, сякаш движен от някаква обратна на земното притегляне сила. Стигнал върха на скалата, нададе победоносен вик. Оттук се очертаваха контурите на бялото течение на реката и на сребристата брегова ивица при Футамигаура. Нататък, отвъд рядката горичка, забулена в нощна мъгла, пред очите му се разкри подножието на Орловия връх.
Този висок връх беше Секишусай. Той и сега продължаваше да му се подиграва, както му се присмиваше, докато беше на легло. Упоритият му дух се чувстваше буквално застрашен от превъзходството на Секишусай. То го потискаше и възпираше. Постепенно намерението му придоби ясна форма: да изкачи върха и да се освободи от своята ненавист, да тъпче върху главата на Секишусай и да му докаже, че Мусаши може и ще победи.
Напредваше, проправяйки си път през бурени, дървета, лед — все врагове, които отчаяно се опитваха да го спрат. Всяка крачка, всяко поемане на въздух беше предизвикателство. Доскоро изстинала, кръвта му сега вреше, а от тялото, щом потта от порите му срещаше мразовития въздух, излизаше пара. Мусаши се притискаше към червеникавото лице на скалната стена и опипом намираше опора за краката си. Всяко търсене на стъпало беше борба и надолу към горичката се срутваха камъни. Сто лакти, двеста лакти, триста лакти — той беше в облаците. Когато те се разнесоха, отдолу изглеждаше, сякаш виси безтегловен в небето. Върхът го гледаше хладно отгоре.
Сега, наближавайки най-високото, животът му висеше на косъм. Едно погрешно движение и щеше да полети надолу сред камъни и скали. Той пухтеше и сумтеше, даже порите му се разшириха в усилие да поемат въздух. Натоварването беше толкова голямо, че сякаш сърцето му щеше да се пръсне. Изкачваше не повече от няколко лакти и трябваше да почине, после още няколко — и пак почивка.
Целият свят се простираше под него: голямата гора, обграждаща светилището, бялата лента, която трябваше да е реката, върховете Асама и Мае, рибарското село при Тоба, огромното открито море. „Почти стигнах, помисли си той. Само още малко!“
„Само още малко!“ Колко лесно да се каже и колко трудно да се направи! Защото „само още малко“ беше това, което отличава победоносната от сразената сабя.