Мусаши

— Разбирам. Аз наистина научих много от вашата съпруга, но след като съм имал късмета да ви срещна, ще ви бъда благодарен, ако ми разкажете нещо повече за оръжието, с което си служите.

— Ако искате само да говорим, добре. Възнамерявате да пренощувате в хана при бариерата ли?

— Така си бях наумил, освен ако не бъдете достатъчно любезен да ме изтърпите за още една нощ.

— Добре дошъл сте, стига да преспите в ковачницата. Ние не сме ханджии и нямаме постелки за гости.

По залез-слънце стигнаха в подножието на връх Судзука. Под червените облаци селцето изглеждаше неподвижно като заспало езеро. Ива изтича напред да предупреди за пристигането им и щом стигнаха къщата, съпругата на Байкен ги чакаше под стряхата с пеленачето и въртележката в ръка.

— Виж, виж, виж! — гукаше му тя. — Татко го нямаше, татко се върна. Виж, ето го.

За миг таткото престана да бъде въплъщение на високомерието и по лицето му се разля бащинска усмивка.

— Виж, детенце, ето го татко — рече той напевно, вдигна ръка и зашава с пръсти.

Съпруг и съпруга се изгубиха вътре, седнаха и започнаха разговор само за детето и домакинството, без да обръщат внимание на Мусаши.

Накрая, щом вечерята бе готова, Байкен се сети за госта си.

— Дай на този човек нещо за ядене — обърна се той към своята съпруга.

Мусаши седеше на пръстения под в ковачницата и се топлеше на пещта. Дори не си беше свалил сандалите.

— Беше тук само преди ден и пренощува — отвърна кисело жената и сложи малко саке да се стопли на огнището пред мъжа й.

— Младежо — обади се Байкен, — пиете ли саке?

— Няма да откажа.

— Ето ви чаша.

— Благодаря.

Мусаши се приближи до прага на стаята с огнището, пое чашата с местна разновидност на напитката и я вдигна към устните си. Беше кисела на вкус. След като я пресуши, върна чашата на Байкен с думите:

— Нека аз да ви налея.

— Няма нужда, имам още — Той погледна за миг към Мусаши и после попита: — На колко сте години?

— Двайсет и две?

— Откъде сте?

— Мимасака.

Байкен, който бе зареял поглед нанякъде, мигновено се обърна към Мусаши и наново го огледа от глава до пети.

— А, вие го казахте преди малко. Как ви беше името?

— Миямото Мусаши.

— Как се пише „Мусаши“?

— Също като „Такедзо“.

Съпругата влезе и сложи на рогозката пред Мусаши супа, туршия, клечки за хранене и паничка ориз.

— Яжте! — каза тя направо.

— Благодаря — отвърна Мусаши.

Байкен изчака миг-два и после, като на себе си, каза:

— Сега сакето е горещо — Наля на Мусаши още една чаша и небрежно попита: — Значи ли това, че като по-млад сте се казвали Такедзо?

— Да.

— Още ли сте имали това име, когато сте били на около седемнайсет години?

— Да.

— На тази възраст не сте ли участвали случайно заедно с още един ваш връстник в битката при Секигахара?

Сега дойде ред на Мусаши да се изненада.