Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Роб.
— Но аз съм Тайст Едур.
— Да, императоре.
— Цената на един върнат живот.
— Вие сте Длъжник.
Рулад се присви в стола си, очите му блеснаха с внезапен гняв.
— Не сме едно и също с тебе, робе! Разбираш ли? Не съм от вашите Длъжници. Не съм ледериец. — Отпусна се вяло и монетите изшушнаха и изстъргаха. — Дъщерята да ме вземе дано, тази тежест…
— Простете ми, императоре. Вярно е. Вие не сте Длъжник. Нито сте роб… Макар че може би изглежда така понякога. Когато ви надвие умората.
— Да, това е. Уморен съм. Това е. Уморен.
Удинаас се поколеба, после попита:
— Императоре, сега той говори ли чрез вас?
Рулад поклати глава.
— Не. Той всъщност не говори чрез мен. Само ми шепне съвети, помага ми да избирам думите си. Подрежда мислите ми — но мислите са си мои. Трябва да са. Не съм глупак. Умен съм. Да, това е. Той само нашепва увереност.
— Нищо не сте яли — каза Удинаас. — Нито сте пили нещо. Изпитвате ли глад и жажда, императоре? Може ли да донеса нещо, което да укрепи силата ви?
— Да, бих хапнал. И… малко вино. Намери някой слуга.
— Веднага, господарю.
Удинаас притича до завеската, скриваща прохода, водещ към кухните, и намери един слуга, присвит в коридора на десетина крачки от вратата. Две ужасени очи блеснаха към него.
— Ставай, Вирик. Императорът иска вино. И храна.
— Богът иска да яде?
— Той не е бог. Храна и вино, Вирик. Подходящи за император. И побързай.
Слугата се надигна тромаво, готов да побегне.
— Знаеш как да го направиш — заговори спокойно Удинаас. — Обучаван си за това.
— Страх ме е…
— Чуй ме. Ще ти кажа една тайна. Винаги си обичал тайните, нали, Вирик?
Плахо кимване.
— Работата е следната — заговори Удинаас. — Ние, робите, нямаме причина да се боим. Едурите са тези, които имат причина, а това ни позволява да се смеем зад гърба им. Помниш ли, че си правил това, Вирик? Любимата ти игра.
— П-помня, Удинаас.
— Добре. Сега иди в кухнята и го покажи на другите. Покажи им го и те ще те последват. Храна и вино. Когато си готов, донеси ги до завеската и подсвирни тихо, както правиш обикновено. Вирик, трябва да върнем нещата към нормалното, разбираш ли? И тази задача се пада на нас, робите.
— Пернатата вещица побягна…
— Пернатата вещица е млада и това, което направи, беше погрешно. Говорих с нея и ще говоря пак.
— Да, Удинаас. Ти си робът на императора. Имаш това право. Много мъдрост има в думите ти. Мисля, че ще се вслушаме в теб, нищо, че си Длъжник. Ти си… благороден. — Кимна. — Пернатата вещица ни провали…
— Не бъди толкова суров към нея, Вирик. Хайде, върви.
Изчака, докато слугата забърза по коридора, после се върна в тронната зала.
— Защо се забави толкова? — попита сърдито, почти в паника Рулад. — Чух гласове.
— Обяснявах на Вирик желанията ви, императоре.
— Много си бавен. Трябва да си по-бърз, робе.
— Ще бъда, господарю.
— На всеки трябва да се казва какво да прави. Като че ли никой не може да мисли сам.
Удинаас си замълча и не посмя да се усмихне, макар очевидният отговор да му мина през ума.
— Робе, ти си полезен за нас. Ще трябва… да ни се напомня… отново. В неочаквани моменти. И точно това ще правиш за нас. Да, и храна и пиене в подходящото време.
— Да, господарю.
— Сега стой кротко, докато очите ни си починат малко.
И той застана. Да чака. Да гледа. На дванадесет крачки.
Разстоянието между император и роб.
На път към моста Трул Сенгар видя Аквитора. Стоеше на средата на моста, неподвижна като изплашена сърна, с поглед, прикован в пътя, минаващ през селото. Трул не можа да разбере какво е привлякло вниманието й.
Поколеба се. После извърна глава и срещна очите й.
Нямаше думи в това, което си споделиха в този миг. Поглед, започнал колебливо, а после бързо и неизразимо се преобрази в нещо друго. Водени от инстинкта, в следващия миг и двамата прекъснаха тази безмълвна връзка.
Последваха няколко секунди неловка тишина. Трул усети, че се бори с огромна пустота, затаена дълбоко в гърдите.
Серен Педак проговори първа.
— Остана ли някакво място, Трул Сенгар?
И той разбра.
— Не, Аквитор. Не остана място.
— Мисля, че би предпочел да не е така, нали?
Въпросът се плъзна твърде близо до онова безсловесно разбиране, което си споделиха едва преди няколко мига, и той отново видя как в очите й трепна… нещо. Изпита ужас от искрения отговор.