Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Нов спазъм порази Рулад, като онзи, който Удинаас вече бе видял. Този път реши, че разбира източника му. Хиляда връзки задържаха здравия разум на Рулад, но безумието се бореше с разума и защитите се огъваха. До неотдавна той беше просто най-младият син на благородна фамилия, перчеше се из селото, но все още не беше пуснал кръв. В ума му около него бавно се въртяха в кръг панорамни видения за слава. Виденията на младеж, изпълнени с въображаеми сценарии, в които Рулад свободно можеше да изрази самоувереността си и така да докаже правотата на волята си.
А сега това момче седеше на трона на Едур.
„Трябваше просто да умре, за да се озове там.“
Неочакваното проявление на славата все още го поддържаше дотолкова, че да оформя думите и мислите му и да подхранва властното му поведение, сякаш царственото „ние“ бе нещо, за което се беше родил. Но всичко това беше на ръба на контрола. Несъвършена фасада, укрепена с грижливо съградени речеви шаблони, изричани с някак непохватно артикулиране, което прилягаше на детинските представи на Рулад как би трябвало да говори един император. Това бяха игри на убеждаване, колкото на публиката, толкова и на самия него.
Но Удинаас беше убеден, че други мисли витаят в ума на Рулад, прояждат го до корен и пълзят като бели червеи през загнилата му душа. При цялото това бляскаво злато плътта отдолу бе изтерзана и покрита с рани. За да се оформи фасадата, всичко под нея бе станало уродливо.
Робът долови всичко това, докато траеше краткият спазъм на Рулад, и остана равнодушен. Погледът му се отмести към Майен, но тя не издаде нищо, дори че е забелязала внезапното колебание на съпруга си.
Но Удинаас забеляза как по лицето на Ханан Мосаг пробяга страх, бързо прикрит под строго изражение.
Миг на размисъл, и Удинаас реши, че разбира тази реакция. За Ханан Мосаг беше жизненоважно неговият император да владее разума и волята си. Иначе дори изявата на сила нямаше да го принуди да коленичи пред един безумец. Вероятно доскорошният магьосник-крал също разбираше, че в Рулад кипи вътрешна борба, и беше решен да помогне с каквото може на императора да съхрани рационалното в себе си.
А ако битката бъдеше изгубена, ако Рулад затънеше напълно в безумието, тогава какво щеше да направи Ханан Мосаг?
Очите на ледерийския роб се изместиха към меча — императорът го държеше като скиптър в дясната си ръка, с върха, опрян на подиума до пищно резбования крак на трона. „Отговорът се крие в този меч, а Ханан Мосаг знае за това оръжие — и неговия създател — много повече, отколкото разкри.“
Но Удинаас също знаеше някои неща. Чезнещият, духът-сянка, който го бе взел под покровителството си, му беше нашепнал някои истини. Силата на меча бе дала на Рулад власт над духовете. Духовете на Тайст Андий!
Чезнещият беше успял някак да избегне призива и сега възвестяваше победата си с мелодраматичен кикот, който кънтеше в главата на роба, и танцът му в ума на ледериеца бе изпълнен с някак прекомерно ликуване. Сега духът бе свидетел на всичко случващо се през неговите очи.
— Императоре — заговори Ханан Мосаг веднага щом Рулад се съвзе, — магьосниците на арапаите…
— Да. Те няма да се възпротивят. Скоро ще ни приветстват с „добре дошли“.
— А нереките, които отнехте от търговеца?
— Тук съображенията са различни. — За миг в тъмните очи на Рулад се мярна безпокойство. — Тях не бива да ги закачаме. Трябва да ги зачитаме.
— Огнището им и районът около него са осветени. — Ханан Мосаг кимна. — Това, разбира се, трябва да се зачита. Но не усетих голяма сила след това освещаване.
— Не се оставяй това да те подведе. Почитаните от тях духове са най-старите, които е познавал този свят. Те не се проявяват така, че да можем да ги разпознаем лесно.
— Аха. Императоре, вие сте надарен със знание, което е недостъпно за мен.
— Да, Ханан Мосаг. С нереките трябва да се отнасяме изключително предпазливо. Никакво желание не изпитвам да видя надигането на тези духове.
Доскорошният крал-магьосник се намръщи.
— Ледерийските магове без особени трудности обезсилиха — дори изкорениха — силата на тези духове. Иначе нереките нямаше да рухнат толкова бързо.
— Слабостта, до която ледериите се домогнаха, бе намерена у смъртните нереки, не в духовете, които почитат. Нашето убеждение, Ханан Мосаг, е, че Ирес’ал не се беше пробудила напълно. Тя не се вдигна да защити онези, които й се кланяха.
— Но нещо се е променило.
Рулад кимна.
— Промени се, да. — Вдигна очи към Майен. — Започна с благославянето на жената Едур, която сега е моя жена.