Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Много искаш да знаеш.
— Виж я ти! Каква е весела… Никога не съм те виждал такава. Пременила се като за бал — оглеждаше я Ракитин.
— Много разбираш от балове.
— А ти много ли разбираш?
— Аз поне съм виждала бал. Преди три години Кузма Кузмич жени сина си и гледах от галерията. Но какво съм седнала, Ракитка, с тебе да разговарям, когато тук такъв княз стои. Това се вика гостенин! Альоша, гълъбче, гледам те и не вярвам; Господи, как тъй да дойдеш ти при мене! Право да ти кажа, никога не съм очаквала, не съм мислила, пък и по-рано никога не съм вярвала, че може да дойдеш. Макар и да не е сега време, но страшно ти се радвам! Седни на дивана, ей тук, ей така, месечинке моя! Наистина още като че ли не мога да повярвам… Ех и ти, Ракитка, да беше го довел вчера или завчера!… Но нищо, пак ми е драго. Може да е по-добре, че дойде сега, в такъв миг, а не завчера…
Тя живо приседна на дивана до Альоша и го загледа просто с възхищение. И наистина й беше драго, не лъжеше, като казваше това. Очите й горяха, устните й се смееха, но добродушно, весело. Альоша дори не очакваше от нея такъв добър израз на лицето… До вчера я беше срещал рядко, беше си създал плашеща представа за нея, а вчера страшно беше потресен от злобната и коварна постъпка с Катерина Ивановна и много го учудваше, че сега изведнъж видя в нея като че ли съвсем друго и неочаквано същество. И колкото й да беше смазан от собствената си скръб, очите му неволно се спряха на нея с внимание. Всичките й маниери като че ли приятно се бяха променили от вчера: почти липсваше вчерашният сладникав изговор, тези глезени и маниерни движения… всичко беше просто, простодушно, движенията й бяха бързи, прями, доверчиви, но беше много възбудена.
— Господи, какви неща се сбъдват днес наистина — заприказва тя пак. — И защо толкова ти се радвам, Альоша, и аз не знам. Да ме питаш, не мога да ти кажа.
— Хайде де, не знаеш защо ти е драго! — усмихна се Ракитин. — Имала си цел, като все ми досаждаше: доведи го, та го доведи.
— По-рано имах друга цел, сега вече онова мина, не е такъв моментът. Ще взема да ви почерпя. Сега съм по-добра, Ракитка. Но седни и ти, Ракитка, защо стоиш? Или вече си седнал? Ракитушка никога не забравя себе си. Гледай го сега, Альоша, седи там срещу нас, но е обиден: защо не съм го поканила преди тебе да седне. Ех, че обича да се сърди моят Ракитка, много обича! — засмя се Грушенка. — Не се ядосвай, Ракитка, днес съм добра. Но защо си тъжен, Альоша, да не те е страх от мене? — рече тя и с весела насмешливост го погледна в очите.
— Мъчно му е. Не му дали чин — изговори басово Ракитин.
— Какъв чин?
— Неговият старец се вмириса.
— Как се вмириса? Каневи глупости дърдориш, каква мръсотия искаш да кажеш! Мълчи, глупако! Ще ме пуснеш ли, Альоша, да ти поседна на коленете, ей така! — И тя мигом стана и скочи засмяна на коленете му, като едно гальовно котенце, и нежно прегърна шията му с дясната си ръка. — Ще те развеселя аз тебе, богомолното ми момченце! Наистина ли ще ми позволиш да поседя на коленете ти, няма да се сърдиш? Щом заповядаш, се махам.
Альоша мълчеше. Той седеше и не смееше да мръдне; чу думите й: „Щом заповядаш, се махам“, но не отговори, сякаш беше замрял. Но нямаше у него нищо, което можеше да се очаква и което можеше да си въобрази за него, да речем, Ракитин, който похотливо наблюдаваше от мястото си. Великата скръб на душата му поглъщаше всички чувства, които можеха да се зародят в сърцето му, и ако можеше само да си даде в този миг пълна сметка, той сам би разбрал, че сега е защитен с най-здравата броня против всякаква съблазън и изкушение. Все пак, въпреки цялата смътна безсъзнателност на душевното му състояние и цялата, скръб, която го гнетеше, той все пак неволно се чудеше на едно ново и странно чувство, което се зараждаше в сърцето му: тази жена, тази „страшна“ жена не само не го плашеше сега с предишния страх, страх, който се пораждаше у него по-рано при всяка мечта за жена, когато такава мечта проблеснеше в душата му, но напротив, тази жена, от която той се боеше най-много, която седеше на коленете му и го прегръщаше, сега будеше у него съвсем друго, неочаквана и особено чувство, чувство на някакво необикновено, огромно и най-чистосърдечно любопитство към нея и всичко туй вече без никакъв страх, без ни най-малък ужас както преди — ето кое беше основното и кое неволно го учудваше.
— Е, стига сте дрънкали глупости! — извика Ракитин. — По-добре дай шампанско, дължиш го, нали знаеш!
— Наистина го дължа. Аз, Альоша му бях обещала освен всичко другото и шампанско за тебе, ако те доведе. Давай шампанско, и аз ще пия! Феня, Феня, донеси ни шампанско, онази бутилка, дето Митя я остави, тичай по-скоро! Аз, макар да съм скъперница, една бутилка ще почерпя, но не тебе, Ракитка, ти си гъба, него — че е княз! И макар че сега с друго е пълна душата ми, но така да бъде, ще пия и аз с вас, искам да погуляя!