Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Волантис обграждаше една от устите на Ройн, с които реката целуваше морето, двете му половини бяха свързани с Дългия мост. Най-старата, най-богатата част на града се намираше източно от реката, но наемници, варвари и друга мръсна другоземска сган не бяха добре дошли там, тъй че трябваше на всяка цена да се прехвърлят на запад.
Порталът към Дългия мост представляваше черна каменна арка, изваяна със сфинксове, мантикори, дракони и още по-странни същества. Отвъд арката се изпъваше дългото платно, построено от валирианците на върха на величието им, път от разтопен камък, поддържан от огромни стълбове. Платното бе широко едва колкото да минат два фургона един до друг, тъй че за да се размине запътен на запад фургон с друг, тръгнал на изток, двата трябваше да забавят до пълзешком.
Добре беше, че вървяха пешком. На една третина от моста натоварен с дини фургон заплете колелата си с друг, отрупан с копринени килими, и спряха цялото движение на колела. Повечето пешеходци също бяха спрели, за да погледат как коларите си крещят и се псуват, но рицарят награби веригата на Тирион и проби пътека за двамата през тълпата. Някакво момче в гъмжилото се опита да бръкне в кесията му, но здрав удар с лакът сложи край на това и кръвта на разбития нос на крадеца оплиска половината му лице.
От двете им страни се издигаха сгради: дюкяни и храмове, кръчми и ханове, салони за киваси и курвенски бардаци. Повечето бяха на по три-четири етажа, всеки етаж надвиснал над по-долния. Най-горните почти се долепяха. Минаването по моста беше като през тунел. Покрай платното имаше всевъзможни дюкяни и сергии: тъкачки и плетачки на дантела хвалеха стоката си лакът до лакът със стъклари, свещари и рибарски жени, продаващи змиорки и стриди. Всеки златар имаше пазач на вратата, а всеки търговец на подправки — по двама: стоката им беше два пъти по-ценна. Тук-там между дюкяните можеше да се зърне реката. На север Ройн бе широка черна ивица с грейнали по нея звезди, пет пъти по-широка от Черната вода при Кралски чертог. На юг от моста разтваряше прегръдки за среща със соленото море.
На средата на моста от железни стълбове като връзки лук висяха отсечени ръце на крадци и джебчии. Три глави също бяха изложени на показ: двама мъже и жена, престъпленията им бяха изписани на таблички под тях. Двама стражи с копия, лъскави шлемове и сребърни ризници ги пазеха. От време на време размахваха копията си да пропъдят керкенезите, чайките и враните, налитащи да ухажват мъртъвците. Птиците обаче бързо се връщаха.
— Какво са направили? — попита невинно Тирион.
Рицарят хвърли поглед на надписите.
— Жената била робиня, вдигнала ръка на господарката си. По-старият мъж е обвинен в разпалване на бунт и шпиониране за драконовата кралица.
— А младият?
— Убил баща си.
Тирион отново погледна гниещата глава. „Я, тези устни сякаш ми се усмихват.“
По-нататък рицарят спря да огледа обсипана с драгоценни камъни тиара, изложена на възглавничка от пурпурно кадифе. Подмина я, но след няколко крачки отново спря да се спазари за чифт ръкавици на кожарска сергия. Тирион беше благодарен за краткия отдих. Главоломното бързане го беше задъхало, а китките му бяха ожулени ужасно от букаите.
От Дългия мост нататък беше само къса разходка през гъмжащите от хора пристанищни квартали на западния бряг, по осветени с факли улици, пълни с моряци, роби и пияни веселяци. Веднъж покрай тях с тежки стъпки загази слон; десетина полуголи млади робини махаха от куличката на гърба му, дразнеха минувачите с разголените си гърди и подвикваха:
— Малакво, Малакво.
Гледката беше толкова пленителна, че Тирион за малко да нагази право в димящата купчина тор, оставена от слона за спомен от преминаването му. Спасиха го в последния момент — рицарят го дръпна настрани с веригата толкова силно, че той залитна.
— Колко още? — попита джуджето.
— Ей там. Рибарският площад.
Целта им се оказа Търговският дом, четириетажно чудовище, клекнало между складове, бардаци и кръчми като някакъв огромен дебелак, обкръжен от дечица. Гостилницата му беше по-голяма от големите зали в половината замъци във Вестерос, сумрачно осветен лабиринт със сто усамотени ниши и скрити кътчета; почернелите греди и пропуканите тавани ехтяха от врявата на моряци, търговци, капитани, сарафи, корабовладелци и робовладелци, лъжещи се, ругаещи се и мамещи се едни други на петдесет различни езика.
Тирион одобри избора на подслон. Рано или късно „Свенливата девица“ трябваше да стигне до Волантис. Това беше най-голямата странноприемница на града, първият избор за корабовладелци, капитани и търговци. Много сделки се уреждаха в този ехтящ пещерен лабиринт-гостилница. Достатъчно бе Гриф да се отбие тук с Дък и Халдон и Тирион щеше отново да е на свобода.