Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Слугинчето се върна.
— Вдовицата ще ви приеме следващ, благородни сир. Носите подарък за нея, нали?
— Да. Благодаря ти. — Сир Джора пъхна монета в ръката на момичето и го отпрати.
Тирион се намръщи.
— Чия вдовица?
— Вдовицата на брега. Източно от Ройн я наричат и курвата на Вогаро, макар и никога в лицето.
На джуджето не му стана по-ясно.
— А Вогаро е…?
— Слон, седем пъти триарх, много богат, сила на пристанището. Докато други строяха кораби и ги пускаха да плават, той строеше кейове и складове, уговаряше товари, обменяше пари, застраховаше собственици на кораби срещу рисковете на морето. И с роби търгуваше също. Когато една робиня му завъртя главата, креватна робиня, обучена в Юнкай в изкуството на седемте въздишки, беше голям скандал… още по-голям скандал беше, когато я освободи и я взе за съпруга. След като той умря, тя продължи начинанията му. Никой освободен не може да живее зад Черната стена, тъй че тя се принуди да продаде имението на Вогаро. Пренесе се в Търговския дом. Това беше преди трийсет и две години. Тук е и до ден-днешен. Онази зад тебе, в дъното покрай двора, приема хора на обичайната си маса. Не поглеждай натам. Сега има някой с нея. Като приключи, ще е наш ред.
— И как ще ти помогне тази стара брантия?
Сир Джора стана.
— Гледай и ще видиш. Онзи си тръгва.
Тирион скочи от стола си с дрънчене на желязо. „Това сигурно ще е поучително.“
Нещо лисиче имаше в позата на жената, седнала в ъгъла си, и нещо змийско в очите ѝ. Бялата ѝ коса бе толкова оредяла, че розовото на черепа прозираше. Под едното си око още носеше смътни белези от ножа, изрязал татуираните сълзи. Останките от сутрешната ѝ храна бяха осеяли масата: глави от сардини, костилки от маслини, корички от пита. Тирион не пропусна да забележи колко добре е избрана „обичайната ѝ маса“: плътен каменен зид зад гърба ѝ, обрасъл с листа алков за влизания и излизания, съвършен изглед към входната врата на хана, и в същото време толкова скрита в сянката, че самата тя едва се виждаше.
Видът му предизвика усмивката на старицата.
— Джудже — измърка тя с глас колкото тих, толкова и злобен. Говореше на Общата реч със съвсем лек акцент. — Волантис е завзет от джуджета напоследък, изглежда. Това прави ли фокуси?
„Да — искаше му се да отвърне. — Дай ми арбалет и ще ти покажа любимия си.“
— Не — отвърна сир Джора.
— Жалко. Някога имах един маймун, който можеше да прави всякакви хитри номера. Твоето джудже ми напомня за него. Той ли е подаръкът?
— Не. Донесох ти ето това.
Сир Джора извади ръкавиците, които бе купил, и ги плесна на масата до другите подаръци, които вдовицата бе получила тази сутрин: сребърен бокал, красиво ветрило, направено от листа нефрит, толкова тънки, че чак прозрачни, и древна бронзова кама, изписана с руни. До такива съкровища ръкавиците изглеждаха евтини и пошли.
— Ръкавици за горкичките ми сбръчкани ръце. Колко мило. — Вдовицата не посегна да ги докосне.
— Донесох ги от Дългия мост.
— Човек може да купи какво ли не на Дългия мост. Ръкавици, роби, маймуни. — Годините бяха огънали гръбнака ѝ и сложили старческа гърбица на гърба ѝ, но очите ѝ бяха бистри и черни. — Кажи сега на тази стара вдовица с какво може да ти услужи.
— Трябва ни бърз превоз на изток, до Мийрийн.
Една дума. Светът на Тирион Ланистър се преобърна с краката нагоре.
Една дума. Мийрийн. Или грешно беше чул?
Една дума. „Мийрийн, той каза Мийрийн, той ме води в Мийрийн.“ Мийрийн означаваше живот. Или поне надежда за живот.
— Защо идвате при мен? — каза вдовицата. — Не притежавам кораби.
— Имаш много капитани, които са ти в дълг.
„Закарай ме при кралицата, казва той. Да, но коя кралица? Не ме продава на Церсей. Дава ме на Денерис Таргариен. Ето защо не ми отсече главата. Отиваме на изток, а Гриф и принцът му отиват на запад, проклетите глупаци.“
О, всичко това беше прекалено. „Заговори в заговори, но всички пътища водят в гърлото на дракона.“ Кикот изригна от устните му и изведнъж Тирион избухна в неудържим смях.
— Джуджето ти има пристъп — отбеляза вдовицата.
— Джуджето ми ще млъкне или ще му запуша устата.
Тирион покри устата си с ръце. „Мийрийн!“
Вдовицата на брега реши да го пренебрегне.
— Ще пийнем ли? — попита. Прашинки се разлетяха из въздуха, докато слугинчето пълнеше две зелени стъклени чаши за сир Джора и вдовицата. Гърлото на Тирион беше пресъхнало, но за него не напълниха чаша. Вдовицата отпи, завъртя виното в устата си, глътна. — Всички други изгнаници плават на запад, тъй чуха тези стари уши. Всички капитани, които са ми длъжници, се бутат с лакти кой да стигне там пръв и да щипне малко злато от ковчежетата на Златната дружина. Благородните ни триарси са врекли на каузата дванайсет бойни кораба, за да придружат безопасно флотата до Каменните стъпала. Дори старият Донифос е дал съгласието си. Такова славно приключение. А вие искате да заминете в другата посока, сир.