Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Похитителят му го чу.
— Спести си лъжите за тия, които говорят езика ти, Дяволче — рече той, след като волантинците им махнаха да продължат.
Тръгнаха отново, през портата и под дебелите градски стени.
— Ти говориш езика ми. Мога ли да те склоня с обещания, или си решил да си купиш лордска титла с главата ми?
— Бях лорд, по рождено право. Кухи титли не искам.
— Нищо повече няма да получиш от милата ми сестра.
— Виж ти. А бях чувал, че Ланистърите винаги плащат дълговете си.
— О, всеки петак… но нито грош повече, милорд. Ще си получиш яденето, за което си се спазарил, но без щипка сол за благодарност, и накрая ще си останеш гладен.
— Може пък да искам само да видя, че си плащаш за престъпленията. Родоубиецът е прокълнат в очите на богове и хора.
— Боговете са слепи. А хората виждат само каквото пожелаят.
— Аз те виждам съвсем ясно, Дяволче. — Нещо мрачно се беше прокраднало в тона на рицаря. — Правил съм неща, с които не се гордея, неща, които донесоха срам на дома ми и на името на баща ми… но да убиеш собствения си баща? Как може някой да направи това?
— Дай ми арбалет и си смъкни бричовете и ще ти покажа. — „С радост.“
— Мислиш, че това е шега?
— Мисля, че животът е шега. Твоят, моят, на всички.
Минаваха покрай палати на гилдии, пазари и бани. Фонтани плискаха и лееха сладки звуци насред широки площади, по които на каменни маси седяха мъже, местеха фигури киваси и отпиваха вино от високи стъклени стакани, докато роби палеха фенери, за да държат тъмното надалече. Палми и кедри растяха покрай широката застлана с камък улица, а на всяка пресечка се издигаха паметници. Повечето статуи бяха без глави, забеляза джуджето, но дори и без глави изглеждаха внушително в синкавия вечерен сумрак.
Щом бойният кон загази тежко покрай речния бряг, дюкяните станаха по-малки и схлупени, дърветата покрай улицата станаха ред отсечени дънери. Каменната настилка отстъпи на дяволска трева под конските копита, след това на мека мокра кал с цвета на бебешки дрисък. Мостчетата над малките потоци, вливащи се в Ройн, заскърцаха тревожно под тежестта им. На мястото на някогашно укрепление над реката се издигаше разбита порта, зейнала като беззъба старческа уста. Мяркаха се кози.
„Стар Волантис, първа щерка на Валирия — разсъди джуджето. — Горд Волантис, столица кралица на Ройн и господарка на Лятното море, дом на благородни лордове и прелестни дами от най-древната кръв.“ Да оставим глутниците голи дечица, които гъмжаха по уличките и врещяха пронизително, или уличните разбойници, застанали на входовете на пивници и опипващи дръжките на мечовете си, или робите с превитите им гърбове и татуирани лица, които щъкаха навсякъде като хлебарки. „Могъщ Волантис, най-величав и най-многолюден от деветте Свободни града.“ Стари войни бяха обезлюдили голяма част от града обаче и големи райони на Волантис бяха започнали да затъват отново в калта, над която се издигаха. „Прелестен Волантис, град на фонтани и цветя.“ Но половината фонтани бяха пресъхнали, половината изкуствени езерца бяха напукани и затлачени. Разцъфтели лози бяха пуснали филизи от всяка пукнатина в стената или уличната настилка и млади дървета бяха пуснали корен в стените на изоставени дюкяни и храмове с рухнали покриви.
И миризмата. Висеше в горещия влажен въздух силна, щедра и всепроникваща. „Риба има в нея, и цветя, и малко слонска тор също. Нещо сладникаво и землисто, и нещо мъртво и гнило.“
— Този град мирише като дърта курва — заяви Тирион. — Като някоя размъкната повлекана, която си е накиснала интимните части в парфюм, за да удави вонята между краката ѝ. Не че се оплаквам. При курвите младите миришат много по-добре, но старите знаят повече номера.
— Сигурно знаеш повече за това от мен.
— А, как не. Онзи бардак, където се срещнахме, да не би да го взе за септа? Онази, дето се друсаше в скута ти, да не би да беше девствена сестра?
Това го накара да се намръщи.
— Виж, остави го тоя език да си почине малко, да не взема да опитам да го вържа на фльонга.
Тирион преглътна отговора си. Устната му още беше подута от последния път, когато попрекали с едрия рицар. „Здрави ръце и никакво чувство за хумор правят лош брак.“ Това поне беше научил по пътя от Селхорис. Мислите му се прехвърлиха към ботуша и гъбите, скрити в носа му. „Винаги го има този изход. Церсей поне няма да ме има жив.“
По на юг отново започнаха да се появяват признаци на благоденствие. По-рядко се виждаха изоставени сгради, голите дечица изчезнаха, разбойниците на праговете изглеждаха по-добре облечени. Няколко хана, които подминаха, дори приличаха на места, където човек може да се наспи, без да го е страх, че ще му прережат гърлото. На железни стълбове покрай крайречната улица висяха фенери. Улиците станаха по-широки, зданията — по-внушителни. Някои бяха увенчани с големи куполи от цветно стъкло. В усилващия се мрак куполите грееха сини, червени, зелени и пурпурни от запалените под тях светлини.