Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Все пак във въздуха имаше нещо, което безпокоеше Тирион. Знаеше, че на запад от Ройн кейовете на Волантис гъмжат от моряци, роби и търговци, а пивниците, хановете и бардаците правят всичко, за да им угодят. На изток от реката чужденци отвъд моретата се мяркаха по-рядко. „Не сме желани тук“, осъзна джуджето.
Първия път, когато подминаха слон, Тирион го зяпна изумен. В менажерията в Ланиспорт бяха имали слоница, но тя умря, когато той бе на седем… а този чудовищно голям сив звяр изглеждаше два пъти по-голям от нея.
По-натам тръгнаха зад по-малък слон, бял като стара кост — теглеше богато украсена кола.
— Волската кола волска кола ли е без вол? — попита Тирион похитителя си. След като духовитата му забележка остана без отговор се смълча отново, взрян замислено в поклащащия се задник на бялото джудже слон пред тях.
Волантис се оказа превзет от бели слонове джуджета. Когато се приближиха до Черната стена и многолюдните квартали край Дългия мост, видяха десетина. Големите сиви слонове също не бяха рядкост: грамадни зверове със замъци на гърбовете. А в сумрачната вечерна светлина бяха излезли и колите за събиране на тор, придружени от полуголи роби, чиято задача бе да изгребват димящите купчини, оставени от големи и малки слонове. Рояци мухи бръмчаха след колите, тъй че робите извозвачи на тор имаха мухи, татуирани на бузите, да показват какви са. „Това е занаят само за милата ми сестра — разсъди Тирион. — Колко хубаво би изглеждала с една лопатка и мухи, татуирани на сладките ѝ розови бузки.“
Вече бяха забавили до пълзене. Улицата беше задръстена от движение и почти всичко се точеше на изток. Рицарят продължи с него като дънер, понесен от река. Тирион оглеждаше минаващите покрай тях тълпи. Девет десети от хората носеха робски дамги на бузите си.
— Толкова много роби… накъде са се запътили всички?
— Червените жреци палят нощните си огньове по залез-слънце. Висшият жрец ще говори. Бих го избегнал, ако можех, но за да стигнем до Дългия мост, трябва да минем покрай червения замък.
След три карета излязоха на огромен осветен от факли площад и Тирион го видя. „Седемте да са ми на помощ, това е три пъти по-голямо от Великата септа на Белор.“ С гигантските си колони, стъпала, контрафорси, мостове, куполи и кули, всички сливащи се едно в друго все едно, че бяха изсечени от една колосална скала, храмът на Господаря на Светлината се извисяваше като Високия хълм на Егон. Сто оттенъка на червено, жълто, златно и оранжево се събираха и преливаха в стените на храма, разтваряха се един в друг като облаци на заник-слънце. Тънките кули се извиваха все нагоре и нагоре, като замръзнали в танца си пламъци, протегнали се да докоснат небето. „Огън, превърнат в камък.“ Огромни клади горяха до храмовото стълбище, а висшият жрец между тях бе започнал да говори.
„Бенеро.“ Жрецът стоеше на върха на червена каменна колона, свързана с тънък каменен мост с висока тераса, на която стояха по-низшите жреци и послушници. Послушниците бяха облечени в жълти и яркооранжеви халати, жреците и жриците — в червено.
Големият площад пред тях беше претъпкан с хора. Много и много поклонници носеха ивици червен плат, стегнати на ръкава или вързани около челото. Всички погледи бяха впити във висшия жрец, освен техните.
— Направи път — заръмжа рицарят, докато конят му натискаше през гъстото множество. — Отвори път. — Волантинците се отдръпваха неохотно, с мърморене и ядосани погледи.
Гласът на Бенеро се чуваше ясно. Жрецът бе висок и слаб, с изпито лице, кожата му беше бяла като мляко. Бузите, брадичката и бръснатата му глава бяха татуирани с червени пламъци, сливащи се в яркочервена маска, пропукана около очите и извита около тънките му устни.
— Робска татуировка ли е това? — попита Тирион.
Рицарят кимна.
— Червеният храм ги купува като деца и ги прави жреци, храмови проститутки или воини. Виж там. — Посочи към стъпалата, където пред портите на храма стояха мъже с пищна броня и оранжеви наметала, стиснали копия с върхове като гърчещи се пламъци. — Огнената ръка. Свещените войници на Господаря на Светлината, защитниците на храма.
„Огнени рицари.“
— А колко пръста има тази ръка, ако не е тайна?
— Хиляда. Никога повече и никога по-малко. Нов пламък се запалва за всеки изгаснал.
Бенеро посочи луната, стисна юмруци, после разпери пръсти. Гласът му се извиси до кресчендо и от пръстите му със свисък заизригваха пламъци. Тълпата ахна. Жрецът можеше и огнени букви да изписва във въздуха. „Валириански глифове.“ Тирион разпозна два от десет: единият беше Орис, другият Мрак.