Сакатият бог

— Мисля — каза Абрастал, — че е дошло време да сме по-откровени за нашите съюзници тук в Пустинните земи. Изглежда, сме спечелили на своя страна сила от, мм, гущери. Големи, могъщи, добре въоръжени. Наричат се К’Чаин Че’Малле и ги командват двама малазанци…

Млъкна, защото джагътът се разсмя.

Звукът стигна до костите на Спакс и те задрънчаха като ледени висулки. Очите му, впити в джагъта, изведнъж се разшириха. „Неговият дъх? Но как… Не. Да, виж това наметало, гуглата.“ Той се изправи и изду гръд.

— Никога не съм се страхувал от теб.

Качулатия спря да се смее и го изгледа.

— Разбира се, че не си, Боен главатар Спакс. Но пък след като вече ме позна, страхът е неуместен, нали?

— Особено след като вече си мъртъв!

Дълъг кокалест пръст се вдигна и се размаха към Бойния главатар.

— А, но как би могъл да знаеш? Представи си, че умираш, а след това усещаш как се питаш: „Сега какво?“ В деня, в който се озовеш от грешната страна на смъртта, Спакс, ела ме намери и в горчивата истина на равните с теб ще обсъдим истинския страх. — Качулатия се разсмя отново.

Малко след това трите привидения изчезнаха. Убийственият студ остана и в стаята се завихриха облаци мъгла. Коравият поглед на кралица Абрастал се впи в Спакс.

— За какво беше всичко това, Боен главатар?

Той се намръщи.

— Нито за миг не се съмнявам в твърдението на капитана. Отхапал лице на Ассаил, а? Изненадан съм, че не е била цялата проклета глава. — Спакс потисна поредния трепет. — Твърде много мечове са в огъня, Огнекоса. Лошо.

— Други идеи?

— Повече, отколкото смея да изброя. — Дъхът изригна студен от ноздрите му. — Време е да предложа съвет, все едно дали го харесваш, или не. Знам, че си се обрекла на този риск и че каквото и да кажа, няма да те разубеди — предстои ни да воюваме срещу Форкрул Ассаил. — Изгледа я с присвити очи. — Искала си това от дълго време. Виждам истината. Но чуй, има времена, когато един избран курс започва сам да набира сила. Инерция, която ни помита всички по пътя си. Огнекоса, тази река, на която сме, изглежда съвсем спокойна. Засега. Но течението се усилва и усилва и скоро ще е твърде късно дори да потърсим спасителния бряг.

— Чудесно слово, Спакс. Бойният главатар на гилките съветва за предпазливост. Отбелязваме го. — Изправи се рязко. — Моята Четиринадесета дъщеря не е от тези, които можеш да въргаляш зад багажната палатка. Като оставим това, не мисля, че тя е поканила онзи немрящ Джагът в съюза ни — по-скоро подозирам, че е нямала какво да каже по въпроса.

— И течението става неудържимо.

Тя го изгледа.

— Иди до ледерийския лагер. Уведоми принц Брис за този обрат на събитията.

— Сега ли?

— Сега.

— А перишите?

Кралицата се намръщи, след това поклати глава.

— Няма да наредя един от малкото ни здрави коне да тича до смърт само за да отнесе вестта на Сивите шлемове. Не знам какво се опитват да докажат с тази бясна скорост…

— Аз знам.

— Нима? Много добре, Спакс, да го чуем.

— Опитват се да ни направят незначителни, Огнекоса. Теб, Брис, и особено К’Чаин Че’Малле.