Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
За разлика от сащисаните войници Талрик знаеше съвсем точно къде отива. Към килиите. Челядинка Трудан и нейното федералско приятелче. Дори не се беше сетил за тях, когато налетя на Кимене и другите бегълци. Те всичките бяха местни, а и съзнанието му беше заето с Ултер и предстоящия им сблъсък. Сега обаче приоритетите му се бяха върнали по местата си.
И едва не се сблъска с тях. Все пак чу навреме звука на забързани стъпки, хлътна в сянката на една врата, прилепи гръб към дървената повърхност и застина неподвижно — все неща, които се бяха превърнали в негова втора природа след годините работа в бойни условия.
Бяха истинска сбирщина. Само един местен и миш-маш от други народности, дори един богомолкочовек с онези техни нелепи остриета, прикрепени на панта към бойна ръкавица. В края на колоната се влачеше човекът водно конче, а току зад него — Челядинка Трудан.
Отдалечаваха се по коридора и Талрик вдигна ръка след тях. Усети как Изкуството на огненото жило се разбужда в дланта и пръстите му. Челядинка Трудан имаше широк гръб, удобна мишена дори на слаба светлина като тази.
Така и не беше приключил с разпита й. Добре би било да си поговорят още веднъж. Жалко.
Нощта сякаш нямаше край. Знаеше, че трябва да действа веднага, да се възползва от шанса си. Но в главата му се надвикваха гласове. „Едно добро дело, което да компенсира всички злини?“ — питаше Кимене, а после и гласът на самата Челядинка, която го пита какво ще изгуби Империята, ако Талрик я пусне да си отиде.
И собственият му отговор, че по-скоро би й срязал гърлото още сега, отколкото да я пусне, за да крои заговори срещу Империята. Помнеше го съвсем ясно въпреки всичко, случило се през тази изтощителна нощ. Чуваше собствения си глас и собствените си безчувствени думи.
И в този момент, докато гърбът на Че се отдалечаваше надолу по коридора, Талрик изгуби контрол над собствените си мисли. Портите бяха отворени широко и всичко можеше да влезе през тях. Последните мигове на Ултер, предател и предаден едновременно. Неохотата на Ааген в стаята за мъчения…
Княгинята водно конче, която пищи ли, пищи, докато той убива децата й в името на Империята.
И тогава Талрик си каза, че всъщност не знае дали му е останала сила да призове Изкуството си. И че не е изключено да залови пак Челядинка Трудан, да я привлече на своя страна дори или да я използва по друг начин. И още стотина оправдания за бездействието си.
Стана му лошо, догади му се. Дали защото щитът на лоялността му се беше пропукал, или заради гласовете, които се надвикваха укорително в главата му — не знаеше.
Посегна към Изкуството си, дланта му се затопли, лумна искра. Но това далеч не беше достатъчно. Да оформи жило в сегашното си състояние беше като да вдигне канара с голи ръце. И всичко това заради жалкото удовлетворение от смъртта на едно бръмбарородно момиче? Напрежението беше толкова силно, че Талрик остана без дъх.
Нощта просто нямаше край. Нормално беше да допусне грешка в преценката си.
Той свали ръка и тръгна да търси легло, където да припадне.
Вървяха и при всяка крачка очакваха Империята да се стовари отгоре им с пълната си мощ. Дори след като стигнаха зърнения склад, врявата по горните нива не стихна, напротив — проправяше си решително път към тях. По най-бързия начин се спуснаха в древната система от канали. Ахеос слезе пръв и с облекчение потъна в мрака, дори забърза напред, изпреварвайки светлика на лампата, която Чисис беше запалил отново. Тото и Че изостанаха да помогнат на Салма. Водното конче кривеше лице при всяка стъпка и стискаше зъби заради болезнените спазми в мускулите на гърба и ръцете. Тиниса погледна към Тисамон. Знаеше, че той очаква от нея да мине напред и да остави ариергарда на него. Спусна се послушно през отвора в пода, но не избърза да настигне останалите, а го изчака да слезе, после пое в крак с него. Скоро другите се отдалечиха достатъчно, за да не ги виждат и да не ги чуват. Тисамон запали собствената си лампа, чието миниатюрно пламъче разреждаше тъмнината колкото да не се объркват сетивата им в пълния мрак. Но светлинката на лампата явно заобикаляше някак Тиниса, поне ако се съдеше по поведението на Тисамон, който упорито не я поглеждаше, все едно нея я нямаше там. Може и да не я поглеждаше, но във всичко друго двамата бяха свързани като чифт волове в общ впряг — в стъпките, в движенията, водени от дълбоко и взаимно усещане за другия, което нито той, нито тя можеха да отрекат.