Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— И успяхте ли?
— Нещо повече. Имам проблем с местоименията, но да речем, че ТОЙ — посочи страшилището долу — реши да се освободи. Изобщо това е първият им импулс, ще знаете — Диагорас заговори по-тихо, втренчен като слепец някъде напред, сякаш удивен от собствените си думи, — наистина не го разбирам… самостоятелната им активност винаги започва именно така — искат да се освободят, да се отърват от наложените от мен ограничения. Няма как да ви кажа какво биха предприели тогава, защото не го позволих… може би от прекален страх…
Той не довърши.
— Бях предпазлив, поне така си въобразявах тогава. Този бункер… строителят, на когото го поръчах, сигурно доста се е чудил, но аз плащах добре и той не попита за нищо. Метър и половина железобетон, стените от бронирана стомана — не занитвана, че лесно се срязва, заварена с електрожен. Четвърт метър отлична броня, от стар военен кораб. Разгледайте всичко подробно…
Приклекнах и се наведох да видя стената на бункера. Бронята беше разрязана от горе до долу като огромна консервена кутия, с отметнати ръбове, които зееха и разкриваха дълбок разрез със стърчащи арматурни прътове, още с парчета бетон по някои.
— Той ли го е направил? — попитах неволно тихо.
— Да.
— Как?
— Не зная. Да, направих го от стомана, но нарочно употребих незакалена, а и когато го затварях, в бункера нямаше никакви инструменти… Мога само да се досещам… Не зная дали от прекалена предпазливост, специално тавана защитих особено добре, тройно бронирано, а стъклото ми струваше цяло състояние. Такова ползват за батискафите, и бронебоен снаряд няма да го пробие… сигурно затова не си е губил времето с него. Предполагам, че си е направил някаква индукционна пещ и в нея си е закалил челото, или пък е индуцирал ток в самата стенна облицовка, не зная, наистина не зная. Когато го наблюдавах, се държеше съвсем спокойно: въртеше се долу, свързваше, изследваше помещението…
— Можехте ли да се разбирате някак с него?
— Ами. Интелигентността му беше… как да кажа, на равнището на земноводно. Поне изходната. Но докъде е стигнал, не мога да ви кажа, защото по него време повече ме занимаваше мисълта как да го премахна, не как да го попитам това или онова.
— Как го направихте?
— Беше през нощта. Събудих се с усещането, че къщата се срутва. Бронята явно е разрязал веднага, но бетона е трябвало да кърти. Когато дотърчах тук, вече беше наполовина навътре. Най-много след половин час щеше да излезе под основите и да се измъкне оттам като през масло. Трябваше да действам бързо.
— Изключихте ли му тока?
— Веднага. Но напразно.
— Не е възможно!
— И все пак е. Не бях достатъчно внимателен. Знаех откъде минава главният ни кабел, но не се досетих, че по-дълбоко може да има и други. За нещастие е имало още един, той се беше докопал до него и моите вече не му трябваха…
— Но Това предполага разумна дейност!
— Нищо подобно: най-обикновен тропизъм, но докато растенията се стремят към светлина, а инфузорията — към определена концентрация на водородни йони, той е търсел електричество. Не му е стигала силата от моя кабел, който контролирах, и веднага е почнал да търси допълнителни източници.
— И какво направихте?
— Отначало исках да се обадя в електроцентралата, поне в подстанцията, но така щях да разконспирирам работата си и може би да затрудня по-нататъшния й ход. Използвах течен кислород. За щастие имах. Всичкият отиде.
— Ниската температура парализира ли го?
— Получи се свръхпроводимост, та беше не толкова парализиран, колкото разкоординиран. Почна да се мята… казвам ви, невероятно зрелище беше. Трябваше адски да бързам, откъде да знам дали нямаше да се приспособи и към този душ, така че не си губех времето да изливам кислорода, ами направо хвърлях с дюаровите съдове долу…
— В термоси?
— Да, нещо като големи термоси…
— А, от тях са стъклата…
— Точно така. Впрочем той изпотроши всичко, ама всичко, до което достигаше. Направо епилептичен припадък… Не е за вярване, къщата е стара, двуетажна, но направо се тресеше. Усещах как подът трепери…