Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Макар че подобен водач не беше от най-надеждните, излязох за втори път от колата и се запровирах през бодливите гъсталаци. Скоро стана по-удобно за ходене. Вече се смрачаваше, когато зад малка лимонова горичка се очерта силуетът на голяма сграда. Храстите се смениха с трева, толкова суха, че шумеше под кравата ми като изгоряла хартия. Къщата, безформена, тъмна, изключително грозна, с руини от пропукан портал, беше заобиколена доста широко с телена мрежа. Слънцето залязваше, а аз още не успявах да намеря откъде да вляза; почнах да викам, но всуе — всички прозорци бяха с капаци и когато вече губех надежда, че вътре има някой, на вратата се появи човек.
Посочи ми с ръка накъде да вървя, вратичката се оказа в такъв храсталак, че и през ум нямаше да ми мине да я търся. Прикривайки лице от бодливите клончета, стигнах до нея; вече беше отключена. Човекът, който я беше отворил, приличаше на монтьор или касапин. Късоврат шкембелия с влажно от пот кепе на плешивата глава, по риза със запретнати ръкави и дълга мушамена престилка.
— Извинете, тук ли живее доктор Диагорас? — попитах.
Той вдигна към мен безизразното си лице, възедро и безформено, с увиснали бузи. Да, това можеше да бъде лице на месар. Но очите бяха ясни и пронизващи като нож; човекът не каза нито дума, само ме погледна и аз разбрах, че това е точно той.
— Извинете — повторих, — вие сте доктор Диагорас, нали?
Той ми протегна ръка, малка и по женски мека, но тя стисна моята неочаквано силно. Смръщи набразденото си чело, от което кепето се хлъзна на темето, пъхна двете си ръце в джобовете на престилката и попита с известно презрително равнодушие:
— Всъщност какво искате от мен?
— Нищо — отсякох.
Бях тръгнал насам, без много да му мисля и бях подготвен за какво ли не; исках да се запозная с този необикновен човек, но не и да бъда обиждан от него. Вече пресмятах как ще се върна, когато той, след като дълго ме беше гледал, каза:
— Ами да. Последвайте ме…
Беше се свечерило. Той ме поведе към унилото си обиталище, влезе в мрачно антре, а когато пристъпих и аз, се разнесе звънко ехо, сякаш се бяхме озовали в каменна църква. Домакинът вървеше в мрака без проблеми; но мене не предупреди дори, че има стълбище, та се спънах, изругах наум и го последвах нагоре към слабата светлина от открехната врата.
Влязохме в стая само с един заперден прозорец. Формата на помещението и най-вече извънредно високият сводест таван наподобяваха повече крепостна кула, отколкото домашна стая. Изпълваха го огромни черни мебели с ослепяла от старост политура, столове с неудобни резбовани облегалки, по стените висяха овални миниатюри, а в ъгъла имаше часовник с невъобразими размери, циферблат от полирана мед и махало колкото древногръцки щит.
В помещението беше доста тъмно — крушките в сложния по форма полилей с прашасали абажури осветяваха как да е само квадратната маса. Потъмнелите стени с мръснокафяви тапети пиеха слабата светлина и ъглите тънеха в мрак. Диагорас застана до масата все така с ръце в джобовете; изглеждаше като че очаква нещо. Сложих куфара на пода, големият часовник започна да бие кръгъл час. Чисто и звънко би осем, после нещо в него заскърца и внезапно се чу старчески, бодър глас:
— Диагорас! Негоднико! Къде си? Как смееш да постъпваш така с мен! Обади се, чуваш ли?! За Бога! Диагорас… всичко си има граници!
В тези думи имаше и бяс, и отчаяние. Но не това ме смая най-много. Познах този глас: беше на професор Коркоран!
— Ако не се обадиш… — продължи да заплашва, но часовниковият механизъм пак заскърца и всичко утихна.
— Какво… какво беше това? — попитах. — Монтирал сте грамофон в този почтен сандък? Не си ли губите времето с такива играчки?
Казах го нарочно, за да го засегна. Но Диагорас сякаш не ме чу, дръпна веригата и хрипливият глас отново се разнесе из стаята:
— Диагорас, ще съжаляваш… бъди сигурен! Всичко, което си преживял, не оправдава това унижение, на което ме подлагаш. Не се надявай да ти се моля…
— Ти вече го направи — рече докторът с досада.
— Лъжеш! Негодник, пършив негодник, не заслужаваш да те наричат учен! Светът ще научи за тво…
Зъбчатите колела се превъртяха още малко и пак се възцари тишина.
— Грамофон ли? — изрече с ясна само нему подигравка Диагорас. — Ха, грамофон. Не, господине. В часовника е професор Коркоран in persona или по-добре in spirito suo, така да се каже. Увековечих го, така ми се прииска, какво лошо има?