Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Но какво е всъщност това? Мозък?
— Не мога да кажа, ние нямаме думи за това. Според нашите разбирания не е мозък, защото не принадлежи на живо същество, нито е конструирано за извършване на определени действия. Но мога да ви уверя, че то… мисли — макар и не като човек или животно.
— Откъде знаете?
— А, това е цяла история — отвърна той. — Заповядайте…
Отвори стоманена врата, доста дебела, като в хранилище на банка: от другата страна беше покрита с коркови плоскости и същата пореста материя, върху която бе разположен цилиндърът. В стаята, по-малка, също светеха лампи, прозорецът бе покрит с черна хартия, а на пода, отдалечен от стените, имаше контейнер като първия, също от червеникаво проблясваща мед.
— Два ли имате? — попитах смаян. — Но защо са ви?
— Това беше вторият вариант — отвърна той и затвори. Забелязах, че го прави извънредно старателно.
— Не знаех кой ще функционира по-добре, имат съществени разлики в химичния състав и така нататък… Впрочем имах повече, но другите не ставаха за нищо. Само тези двата преминаха всички фази на пресяването. Развиваха се прекрасно — продължи и положи ръка върху изпъкналия капак на цилиндъра, — но не знаех това означава ли нещо; придобихме значителна независимост от промените в околната среда, и двамата успяваха бързо да усетят какво искам от тях, тоест да си изработят начин за реагиране, който да им е от полза, независим от вредните дразнители. Ще признаете все пак, че това вече е нещо — неочаквано рязко се обърна към мен, — щом желеподобна каша успява чрез електрически импулси да реши уравнение, изпращано й чрез други електрически импулси!
— Положително — потвърдих, — но колкото до мисленето…
— Това може и да не е мислене. Няма значение как ще го наречем, важни са фактите. След известно време и двамата започнаха да проявяват нарастващо — как ли да го нарека? — равнодушие към прилаганите от мен дразнения. Освен ако не заплашваха съществуването им. Но в това време детекторите ми регистрираха извънредно оживена дейност от тяхна страна. Проявяваше се под формата на явни серии изпразвания, които регистрирах…
Показа ми извадена от чекмеджето на малко бюро лента фотографска хартия с неправилна синусоида.
— И при двата фунгоида имаше серии от тези „електрически атаки“, на пръв поглед без всякаква външна причина. Започнах да изследвам процеса по-систематично и открих странно явление: онзи — и той посочи назад към първата стая — генерираше електромагнитни вълни, а този тук ги приемаше. Когато разбрах това, веднага видях и че дейността им беше последователна: когато единият „предаваше“, другият „мълчеше“.
— Какво говорите!?
— Истината. Екранирах веднага двете помещения, нали видяхте ламарината на вратите. Стените също са така, но отгоре с лак. Така попречих на радиовълните им. Активността на двата фунгоида нарасна, след няколко часа спадна почти до нулата, но на следващия ден беше като предишната. И знаете ли какво беше станало? Бяха минали на ултразвук — така си предаваха сигнали през стените и тавана!
— А, затова е коркът — сега разбрах.
— Именно. Можех, разбира се, да ги унищожа, но какво бих постигнал? Сложих и двата цилиндъра върху звукопоглъщаща изолация. Така за втори път прекъснах връзката им. И тогава те започнаха да се разрастват… до сегашните си размери. Почти четирикратно.
— Защо?
— Нямам понятие.
Диагорас стоеше до медния цилиндър. Не ме гледаше; говореше и току слагаше ръка на капака му, сякаш да види температурата.
— След няколко дни електрическата активност се върна към нормата, точно сякаш бяха успели да възстановят връзката. Елиминирах поред топлинното и радиоактивното излъчване, използвах всякакви възможни прегради, екрани, абсорбатори, феромагнитни индикатори — напразно. Дори пренесох този тук в подземието, после пък в бараката, може би сте я видели, на четирийсет метра е от къщата… но активността им през цялото това време ни най-малко не се промени, „въпросите“ и „отговорите“, които регистрирах и продължавам да регистрирам — той посочи осцилографа до прозореца, — не спряха, на цели серии, денонощно. И това е положението. Работят непрекъснато. Мъчех се, така да се каже, да вляза в обсега на сигнализацията им, да се вмъкна в хода й чрез фалшифицирани „телеграми“…