Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Как да ви разбирам… — избъбрих.
Дебелакът почна да мисли дали да ме удостои с обяснение.
— Буквално — отвърна най-сетне. — Композирах всички черти на личността му… моделирах ги в съответната система, минимизирах електронно душата му и така получих точен портрет на тази прочута персона… позициониран в този часовник…
— Искате да кажете, че това не е само записан глас?
Той сви рамене.
— Ами убедете се сам. Можете да си побъбрите, макар че не е в особено добро настроение, разбираемо впрочем, при тези обстоятелства… Искате ли да говорите с него? — посочи веригата на часовника. — Моля…
— Не — отказах.
Какво беше това? Безумие? Мрачна зловеща шега? Отмъщение?
— Но истинският Коркоран е в момента в лабораторията си в Европа — добавих.
— Така е. Това е само неговият духовен портрет. Но напълно идентичен с оригинала…
— Защо го направихте?!
— Трябваше ми. Все някога трябваше да моделирам човешки мозък като увод към друг, по-сложен проблем. Персоната беше без значение; избрах Коркоран, защото… знам ли, така ми хареса. Самият той е създал толкова мислещи кутии, та си казах, че ще е забавно да бъде затворен в една такава, още повече музикална.
— Коркоран… знае ли — попитах припряно, когато той вече се обръщаше да излезе.
— Разбира се — отвърна ми равнодушно. — Дадох му дори възможност да разговаря… със самия себе си — по телефона, естествено. Както и да е; не исках да се хваля, чиста случайност, че стана осем, когато дойдохте…
С извънредно смесени чувства го последвах по коридора, из който в мрака, целите в паяжини, стърчаха някакви метални скелети, напомнящи праисторически влечуги, по-скоро намерените техни останки. Коридорът свърши пред врата, отвъд която също беше пълен мрак. Чух щракането на електрически ключ. Бяхме в подножието на стръмни каменни стълби. Диагорас тръгна пръв, сплесканата му уродлива сянка се люлееше по зида от едри камъни. Спряхме пред друга, метална врата, той я отключи. Лъхна ме спарен застоял въздух. Блесна светлина. Не бяхме, както си мислех, в лаборатория. Ако това дълго, тясно помещение приличаше на нещо, то беше по-скоро на менажерията на пътуващ цирк — от двете страни имаше клетки. Вървях подир Диагорас, който с кръстосаните презрамки на престилката на гърба си и потната риза приличаше на пазач в зоопарк.
Откъм прохода клетките бяха с телена мрежа. В тъмните вътрешности се мяркаха неясни силуети — машини? преси?, не и живи твари обаче. Въпреки това инстинктивно си поех дъх, сякаш в очакване на миризма от диви зверове. Но във въздуха висеше само воня на химикали, сгорещено масло и гума.
Боксовете по-нататък имаха толкова гъста мрежа, че неволно помислих за птици — пред какви ли други твари трябваше толкова здраво да се препречва пътят? Още по-нататък мрежата се смени от решетки. Съвсем като в зоопарк, където се тръгва от птиците и маймуните и се стига до клетките с вълци и едри хищници.
Последното отделение беше с двойна решетка. Между вътрешната и външната имаше към половин метър разстояние. Такива решетки пазят особено злотворни твари, да не наранят или скалпират някой разсеян посетител. Тук Диагорас спря, доближи лице до решетката и потропа по нея с ключа, който държеше. Надникнах вътре. Нещо лежеше в дъното на клетката, но тъмнината пречеше да различа очертанията. Изведнъж тази безформена маса се хвърли към нас, дори не успях да дръпна глава. Решетката загърмя като фрасната с чук. Отскочих, Диагорас не помръдна. Срещу спокойното му лице висеше кой знае как вкопчена в решетката твар, по която отразената светлина се стичаше като олио. Беше нещо като насекомо с череп, невъобразимо отвратителен, но безспорно човешки, лишен от мимика, защото беше метален, който гледаше Диагорас, сякаш не само с очи, толкова кръвнишки, че чак тръпки ме побиха. Решетката, на която се беше лепнало, дори загуби фигурите си, с такава сила я натискаше. Диагорас, явно сигурен в издръжливостта й, гледаше странната твар така, както може би градинар или ревностен животновъд гледат плода на особено сполучлива кръстоска. Стоманената канара се свлече с пронизително стържене по решетката и замря, клетката сякаш отново опустя.
Диагорас безмълвно продължи нататък, аз зашеметен го последвах, но вече започвах да разбирам, всъщност бунтувах се срещу евентуалното обяснение, което ми предлагаше въображението, защото беше прекалено перфидно. Той обаче не ме остави да размишлявам. Спря.