Звездни дневници

— Когато говорех за Коркоран, сигурно сте си помислили, че думите ми са продиктувани от завист. Не е така. Коркоран не искаше знания, а само да създаде нещо, което си е планирал, и понеже направи каквото искаше и каквото можеше да обхване с мисълта си, не научи нищо и нищо не доказа, освен че го бива в електрониката. Аз не съм чак толкова самонадеян. Казвам си: не зная, но искам да зная. Да се създаде машина, подобна на човека, някакъв уродлив наш конкурент на този свят би било най-обикновена имитация.

— Но всяка конструкция трябва да бъде такава, каквато я създадете! — възразих. — Може да не знаете как ще действа в бъдеще, но сте длъжен да имате изходен план.

— Нищо подобно. Казах ви за първия, стихиен рефлекс на моите киберноиди — атакуването на всякакви пречки, бариери, ограничения. Не смятайте, че аз или който и да било друг някога ще знае откъде е било това у тях, защо постъпваха така.

— Ignoramus et ignorabimus…? — попитах бавно.

— Да. И сега ще ви го докажа. Ние приписваме духовен живот на другите, само защото сами имаме такъв. Колкото по-отдалечено е някое животно от човека по организъм и функции, толкова по-несигурни са нашите предположения за духовния му живот. Затова приписваме определени емоции на маймуната, кучето, коня, но за „преживяванията“ на гущерчето знаем съвсем, ама съвсем малко, а пък за насекомите или едноклетъчните всякакви аналогии стават безпредметни. Затова никога няма да разберем дали някаква конфигурация на нервни импулси в коремния мозък на мравката не води до изпитвана от нея „радост“ или „тревога“ и може ли тя изобщо да изпитва такива емоции. Е, това, което по отношение на животните е по-скоро банално и несъществено — имат ли или не духовен живот, при киберноидите се превръща в кошмар. Защото те, едва създадени от нищото, вече почват да се борят, искат да се освободят, но ние никога няма да разберем защо става така, какво субективно състояние предизвиква тези неудържими усилия.

— Ако започнат да говорят…

— Нашият език се е създал и формирал в хода на обществената еволюция и предава информация за аналогични, най-малкото подобни състояния, защото всички ние си приличаме. Понеже нашите мозъци са много близки, вие подозирате, че когато аз се смея, изпитвам същото, каквото и вие, когато сте в добро настроение. Но не можете да кажете същото за тях. Удоволствия? Чувства? Страх? Какво ще стане със значението на тези думи, когато от човешкия мозък, захранван с кръв, се пренесат при мъртвите намотки? Ами ако тях ги няма, ако конструктивната прилика бъде напълно заличена, тогава какво? Ако искате да знаете, експериментът вече е факт…

Той отвори вратата, пред която бяхме останали толкова дълго. Голямата стая, където влязохме, беше с лакирани в бяло стени, осветяваха я четири неонови лампи. Беше задушно и топло като в някакъв инкубатор: в центъра върху плочките се издигаше метален цилиндър около метър широк, към който от разни страни се протягаха тънки тръбички. Приличаше на ферментационна вана или контейнер за течности с голям изпъкнал капак, завинтен херметично. По стените му се виждаха по-малки кръгли капаци, също плътно затворени. Беше топло и влажно като в парник. Сега видях, че цилиндърът не стоеше направо на пода, а на постамент от коркови плочи, между които имаше някакви порести плоскости.