Кралицата на Юга

Безполезна молитва, която нямаше край. Света Богородице. Мили Боже. Беше я започвала шест или седем пъти, без да я довърши нито веднъж. Параклисът на разбойника Малверде будеше у нея прекалено много спомени, свързани с Гуеро Давила. Навярно затова, когато дон Епифанио Варгас прие по телефона да се срещнат, тя посочи това място, почти без да мисли. Отначало дон Епифанио Варгас й предложи да отиде в квартал „Чапултепек“, близо до къщата му. Но това предполагаше тя да прекоси града и един мост на река Тамасула. Твърде голям риск. Не спомена никаква подробност от случилото се, каза само, че бяга и че Гуеро й бил казал да се свърже с дон Епифанио, но последният долови, че нещата са зле и отиват на по-зле. Поиска да я успокои: не се притеснявай, Тересита, ще се срещнем, не падай духом и не мърдай оттам. Скрий се и ми кажи къде си. Винаги я наричаше Тересита, когато я срещаше с Гуеро по крайбрежната улица, в ресторантите по плажа на Алтата, на празненства, или в неделя, когато похапваха шкембе, скариди с лимонов сок и лук и пълнени сладководни раци в „Лос Аркос“. Наричаше я Тересита и я целуваше, дори веднъж я беше запознал с жена си и децата си. Въпреки че дон Епифанио беше умен и могъщ човек, с повече пари, отколкото Гуеро би натрупал за цял живот, винаги беше любезен с него. Продължаваше да го нарича „кръщелника ми“, както в старите времена. Един път, на Коледа — първата, която Тереса прекара като годеница, дон Епифанио й изпрати цветя, много красив колумбийски смарагд на златен синджир и десет хиляди долара — да изненада любимия с подарък, а с остатъка да си купи каквото пожелае. Затова тази вечер Тереса му се беше обадила, пазеше за него онзи бележник, който я изгаряше, и чакаше неподвижна в тъмнината на няколко крачки от параклиса на Малверде. Света Богородице, мили Боже. Защото единствено на дон Епи можеш да имаш доверие, уверяваше я Гуеро. Той е точен и благороден човек, беше добър шеф, а ми е и кръстник. Гуеро, негоднико. Това й го беше казал преди всичко да отиде по дяволите, преди да звънне телефонът, който никога не трябваше да звъни, и тя да се окаже в настоящото си положение. Дано, промълви тя, да гориш в ада. Копеле. Задето ме подложи на всичко това. Сега знаеше, че никому не можеше да има доверие, нито дори на дон Епифанио. Затова му беше казала да се срещнат там, без да мисли дори, макар дълбоко в себе си да го бе премислила. Параклисът беше спокойно място. До него можеше да стигне скрита между линиите на влака, движещ се покрай брега на канала. Можеше да следи улицата от едната страна, а от другата да види, ако мъжът, който я наричаше Тересита и й бе подарил десет хиляди долара и смарагд за Коледа, не дойдеше сам. Или ако Гуеро беше сбъркал в изчисленията, или ако куражът й се изпареше — в най-добрия случай, ако можеше, — да се впусне отново в бяг.