Кралицата на Юга

— Той много ви обичаше — чу се да изрича.

Дон Епифанио се раздвижи на мястото си. Почтен човек, винаги беше казвал Гуеро за него. Добър и точен наркобос, злато висока проба. Най-добрият господар, който съм имал някога.

— И аз го обичах — дон Епифанио говореше много тихо, сякаш се боеше, че горилата на вратата ще го чуе да говори за чувства. — Теб също… Но с неговите глупости те постави в неблагоприятно положение.

— Нужна ми е помощ.

— Аз не мога да се забърквам в това.

— Вие сте много влиятелен човек.

Чу го как цъкна унило и нетърпеливо с език. В този бизнес, обясни дон Епифанио все така тихо, като отправяше бегли погледи към бодигарда, да си влиятелен е нещо относително, мимолетно, подчинява се на сложни правила. Самият той успявал да се закрепи, защото не се бъркал там, където не трябва. Гуеро вече не работел за него, въпросът засягал настоящите му шефове. А тия хора наказвали наред.

— Не е лично срещу теб, Тересита. Познаваш ги. Те действат така… Трябва да дадат пример.

— Вие бихте могли да говорите с тях. Да им кажете, че аз нищо не зная.

— На тях им е добре известно, че ти нищо не знаеш. Не е там проблемът… Аз не мога да се замесвам в това. В този край, ако днес поискаш услуга, трябва да си готов утре да я върнеш.

Сега гледаше към „Добле Агила“-та, която лежеше на коленете й, едната й ръка небрежно се бе отпуснала на дръжката. Знаеше, че Гуеро я беше учил преди време да стреля, накрая успяваше да улучи шест празни бирени бутилки от десет крачки. Гуеро винаги бе харесвал бирата „Пасифико“ и буйните жени, макар че Тереса не понасяше бира и подскачаше при всеки пистолетен изстрел.

— Освен това — продължи дон Епифанио, — разказаното от теб влошава нещата. Не могат да си позволят да се провалят в очистването на мъж, още по-малко на жена… Ще станат за смях пред цяла Синалоа.

Тереса погледна в тъмните му безучастни очи. Студени очи на индианец от Севера. На човек, който умее да оцелява.

— Не мога да се замесвам в това — чу го да повтаря.

И дон Епифанио стана. Изобщо не му пука, помисли си тя. Край на всичко. Празнотата в стомаха нарастваше, обхващаше нощта, дебнеща неумолимо навън. Предаде се, но жената, която я наблюдаваше от сенките, не пожела да го направи.

— Гуеро каза, че ще ми помогнете — настояваше твърдоглаво тя, сякаш говореше на себе си. — Занеси му бележника, каза той, и го размени срещу живота си.

— Твоят човек много обичаше да си играе с думите.

— Това не зная. Зная само какво ми каза.

Беше прозвучало повече като жалба, отколкото като молба. Искрена и горчива жалба. Или пък упрек. После замълча за малко и накрая вдигна лице, подобно на уморен престъпник в очакване на присъдата. Дон Епифанио стоеше прав пред нея, изглеждаше по-едър и внушителен от всякога. Барабанеше с пръсти по бележника на Гуеро.