Законът за трите отрицания
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #24
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1009-0
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Законът за трите отрицания». Краткое содержание книги:
— Е, какво, сестро, сега вече знам пътя, така че няма да скучаеш — бодро нареждаше Юра Коротков. — Ще те навестявам, ще ти докладвам криминалната обстановка в града.
— И аз ще идвам — обеща Павел. — Но при всяко положение ти веднага се обаждай, ако има нещо.
Чистяков си тръгна последен, десетина минути след Дюжин и Коротков.
— Асенка, ще издържиш ли до довечера? — Той с тревога се вглеждаше в бледото й лице. — Аз ще дойда след работа.
— Няма нужда, Льошик. Ще си загубиш два часа в път.
— Зависи къде и какви задръствания ще има — философски отвърна мъжът й, — може и три да се окажат. В петък вечер Околовръстното е претъпкано, а и през града не може да се мине. Но въпреки това аз ще дойда, защото ти никога в живота си не си нощувала сама в празна къща извън града. Ами ако се уплашиш?
— Няма да се уплаша.
Тя старателно се преструваше на мъжествената и спокойна Каменская, подполковника от милицията, макар че с всяка минута все по-силно я обземаше паника. Каква скука е тук! Колко е страшно! Тя няма да издържи и два дни, какво остава за месец!
— Ще дойда — меко, но безпрекословно приключи дискусията Алексей. — Утре е събота, ще остана с теб до неделя вечерта, а после ще решим. Поне две нощи ще спиш под моето грижовно ръководство, а за по-нататък ще видим.
До неделя вечерта Настя се стягаше с всички сили. Пристъпи на панически страх я обземаха по всякакъв повод, като се започне от някой непознат звук и се свърши с непознати миризми. Тя, която бе прекарала целия си живот в града, нямаше и представа, че жилищата в блок и в самостоятелна къща извън града звучат и миришат съвсем различно, не беше готова за това. Навсякъде й се привиждаха признаци за надвиснала опасност, стряскаше се, обливаше се в студена пот, изпускаше си бастуна и с усилие усмиряваше сърцебиенето си. Не беше свикнала с простори, с гледката от прозореца: безкрайно сиво небе и бездънен мрачен лес — тази безкрайност и бездънност я смазваха като непоносима тежест.
Но не беше нужно Чистяков да знае това. Съпругът й трябваше да пропътува голямо разстояние и Настя не искаше той да идва да нощува при нея всяка вечер, а сутрин да скача по тъмно и всеки ден да прекарва зад волана по пет-шест часа. Не бива. От тяхната гарсониера на „Шчолковская“ пътят до службата на Алексей му отнемаше много по-малко време, отколкото оттук, от Болотники. Когато живееха в Москва, проблемът с ежедневните пътувания на Чистяков до института в Жуковски не беше чак толкова голям, както би се оказало, ако той решеше да живее във вилата на Дюжин заедно с жена си. Настя щадеше съпруга си и за нищо на света не би му признала, че не иска да живее сама в тази вила. Че изобщо не иска да живее тук. Но за съжаление, нямаше къде другаде.
В събота и неделя Алексей, въпреки хленченето на Настя, я накара да излязат на разходка, за да походи поне петнайсет минути. И двата пъти се връщаше в къщата капнала и потна от болката.
— Не мога да ходя толкова дълго — оплакваше се тя. — Ако трябва да правим график за тренировки, нека да бъде пет пъти по три минути. Три минути все някак изтърпявам.
— Асенка, докторът каза разходката да не е по-кратка от петнайсет минути без прекъсване и всеки ден да се добавят минути. Инак няма да се оправиш.
Дощя й се да закрещи, да запокити бастуна надалече, да се просне на леглото и никога повече да не стане. Изпита нужда да се разридае от болка и страх. Но — няма как. Докато Льоша е тук, трябва да се сдържа.
В неделя вечерта те се сбогуваха до следващия петък. Настя демонстрираше самоувереност и казваше, че тук й харесва и с удоволствие ще поживее на спокойствие и тишина насаме със себе си. Чистяков я гледаше недоверчиво и повтаряше, че само да долови в гласа й нещо уплашено, веднага ще довтаса, пък с работата му да става каквото ще.
Ето, вратата след него се затвори. Ето, заръмжа двигателят на колата, пламнаха фаровете. Ето, и звукът, и светлините започнаха да се отдалечават.
И тогава Настя се предаде на чувствата си. Разрида се гръмогласно, отчаяно, давеше се и се задъхваше, подсмърчаше и кашляше. Биеше с бастуна по пода, сипеше удари с юмруци върху мекото легло, отдаваше се на истерията напълно, не се сдържаше и не се опитваше да се успокои.
А после внезапно заспа.
Зоя Петровна Кабалкина се чувстваше абсолютно щастлива жена. Разбирането, че е щастлива, я бе споходило преди повече от трийсет години и оттогава не я бе напускало нито за ден. Тя обожаваше съпруга си и твърдо знаеше, че той й отвръща със същата силна и дълбока любов. Отгледаха чудесна дъщеря — Любочка. Добра, весела, жизнерадостна, тя ги дари с две очарователни внучета. Вярно, имаше време, когато по-голямата дъщеря на Зоя Петровна — Анита, се бе отдалечила от нея и сякаш се бе откъснала от семейството, но и тази пукнатина вече отдавна се затвори. С годините Анита помъдря, стана по-толерантна, сприятели се с Любочка и сега не минаваше седмица да не навести Зоя Петровна, съпруга й и своите дядо и баба — старите родители на Зоя, които, слава богу, все още бяха живи и съвсем бодри въпреки твърде преклонната си възраст: баба Прасковя точно днес навършваше деветдесет, а дядо Пьотър беше дори на деветдесет и три.