Годината на Кобрата [bg]

— Ти ли си лорд Маху? — посочи ме тя с чаша. — Да, трябва да си ти, а това е просто капитанът — отново посочи с чаша. — Похвалих го за свършената работа, много хитър номер. Предупредих морските пирати, но както повечето мъже, те не ме послушаха — докосна раната на устата си. — Паднах върху една стълба.

— Морските пирати насилиха ли те, господарке? — долетя гласът на капитана.

— Да ме насилят, не — придърпа косата си назад. — Това е месечното ми течение. Казах им, че не се съвкупявам с маймуни.

— И? — попитах аз и седнах до капитана.

— Засмяха се. Казаха, че съм смела, така че ще ме запазят за един от главатарите си.

— И?

— Казах им, че са прасета и миришат. Опипваха косата и лицето ми; тъпи са като свине. Предупредих ги, че наблизо има царски боен кораб.

Капитанът се обърна и ми намигна.

— Такива съм чувал и преди — прошепна.

— Откъде знаехте това? — попитах аз.

— Хуанеру ми каза. Бях с него.

— Той ваш съпруг ли беше?

Тя изхриптя с отвращение.

— Коя сте вие?

— Набила, дъщеря на Снерфу. Вече съм почти на седемнайсет лета — вдигна глава и ме погледна открито с красивите си очи. — Мразех Хуанеру! — едва не се изплю при името му тя. — Вечно се опитваше да се намърда между краката ми, но не успя.

— Защо бяхте с него?

— За да го накарам да бъде мил към майка ми, да не я наранява. До последно не изгуби надежда — изсумтя тя. — Иначе казано, той ми беше доведен баща.

Посочих татуировките по ръцете й.

— Доведеният ми баща искаше да стана изкусна в любовта. Бях хесета, момиче от светилището на Изида. Мразех всичко това, но, както вече казах, трябваше да поддържам настроението му добро. Радвам се, че е мъртъв. Морските хора не го харесаха. Започна да се моли за живота си. С такива мъже човек не бива да го прави. Ако се изправиш пред смъртта, по-добре да запазиш безизразно лице.

Зад мен Джарка не можа да сдържи смеха си. Капитанът изглеждаше напълно омагьосан. Аз бях изумен и едновременно се забавлявах от наглостта на тази млада жена, от пакостливото пламъче в очите й. Тя се приведе и ме посочи с пръст.

— Наркентиу.

— Така ме наричаха преди, Песоглавеца от Юга. Сега съм лорд Маху, Надзирател на Дома на писарите, личен пратеник на фараона при хетите. И така, накъде се беше запътил твоят доведен баща?

— Към Тире.

— За какво?

— Само боговете знаят.

— С кого е трябвало да се срещне?

— Това знае само Нас-ра, посредникът между Бога и човека, господарю Песоглавец.