Годината на Кобрата [bg]

Разрази се жесток спор между капитана, помощника и другите офицери. Капитанът клатеше глава, но старият помощник продължи да настоява разгорещено, докато накрая капитанът не смени тактиката. Песента замлъкна. Греблата застинаха, а платното бе прибрано като свитък. Царското знаме на Хор беше свалено. На войниците и моряците бе заповядано да скрият оръжията си от проблясъците на слънцето. И, което беше по-изненадващо, приготвени бяха казани с огън, покрити с напоени в масло черги. Дим се издигаше на черни, задавящи облаци и насълзяваше очите. Капитанът нареди на гребците бавно и тихо да ни приближат и „Славата на Изида“ се скри сред дима, като продължи да се придвижва към мястото на хоризонта, откъдето изригваха черните облаци. Стигнахме до мястото на разрушението. Малка галера бе полегнала във водата — по-скоро разрушен сал със стърчащи тела, кръвта от чиито прерязани гърла оцветяваше водата наоколо. Носеха се като сламки, със завързани зад гърба ръце. Морски хищници с тъмни триъгълни перки вече се събираха за пиршество. Капитанът ни издаде шепнешком заповеди и мигом бяха извадени куки, с които да се издърпа плаващата мачта с прикован за нея човек. Беше закован за дървото с огромни пирони право през гърдите и гърлото.

— Кой е направил това? — попитах аз.

— Варвари — отвърна капитанът.

Закашля се от дима и изрева на съгледвачите да бъдат двойно по-бдителни. Аиау бе думата, която той използва с погнуса. Морски бандити!

— Не — намеси се помощник-капитанът.

Посочи един червеникаво оцветен труп, който се носеше близо до лодката. Обезглавеното тяло бе натежало от вода, а ленената пола се носеше свободно.

— Морски народ — заяви той.

— Господарю — надвеси се над перилата Джарка и посочи мъжа, закован на мачтата. — Този е от „Утринна звезда“.

— Съгласен съм — обади се капитанът и посочи останките от кораба. — „Утринна звезда“ тръгна от Аварис един ден преди нас.

— Господарю!

Джарка ме сграбчи за ръката и ме издърпа настрани. Последвах го с нежелание.

— Трупът на мачтата — прошепна той. — Това не е капитанът на кораба, а Хуанеру.

— Кой?

— Един от личните писари на Ай. Може и да си го спомняш от срещите на Царския кръг, винаги седеше в центъра.

Спомних си елегантния, грациозен мъж с остри черти, тънки устни, бледно лице и хлътнали очи. Върнах се на парапета, закашлях се и размахах ръка да прогоня дима, после погледнах надолу. Ужасът на смъртта винаги ме сварва неподготвен, но независимо от жестоките рани и празния поглед, разпознах писаря.

— Накъде е отивала „Утринна звезда“? — попитах.

— Натам, където и ние — обади се капитанът зад мен. — Пренасяше вино.