Провинциални убийства [bg]

— Къде е кучето сега?

— Във фермата на Трейс. Сигурно сте я видели. На края на селото — бледооранжева постройка. Вече имат половин дузина, така че още едно нямаше да е от значение. Ходих няколко пъти да го видя, но повече няма да ида. Прекалено се разстройвам. Той хуква към мен, надявайки се да е Емили. Бяха заедно цели тринадесет години.

— Не го ли чухте да лае? Вечерта, когато тя е починала?

— Не; но той си е добро, незлобиво куче… за териер. При положение че познава хората, разбира се. С непознати се държеше по съвсем друг начин. — Усмихна се многозначително на Барнаби, но той като че ли не беше схванал засега смисъла на последните два факта. — И спеше в кухнята, така че щом вратата на дневната е била затворена, той просто е решил, че си е легнала.

— Да се върнем към петък сутринта.

— Прав сте. Та след като колата на погребалното бюро замина, аз изключих електричеството, откачих каишката на кучето от задната част на кухненската врата, заключих и двамата потеглихме.

— Ясно. Опасявам се, че засега ще трябва да задържим ключа. В най-скоро време ще ви дам разписка за него.

— Така ли? — В съзнанието й очевидно се надигнаха въпроси, които обаче останаха незададени. — Е, щом се налага.

— След това направо във фермата ли отидохте? — продължи Барнаби. — Не сте се отбивала в градината или под навеса?

— Ами… трябваше да съобщя на пчелите.

— Моля?

— Трябва да се съобщи на пчелите, когато някой умре. Особено ако е техният собственик. Иначе те просто изчезват, изпаряват се.

„Да бе! — отбеляза си Трой наум. — Мозъкът на тази кукундела се е изпарил.“ Сви пръсти, едва сдържащ гнева си и реши да спести на ръката си записването на това очевидно глупаво народно поверие.

— Виж ти, не знаех — отбеляза Барнаби.

— Така си е. Всеизвестен факт. Почуках по кошера три пъти с ключа и казах: „Вашата господарка умря“; след това си тръгнах. Хората от селото казват, че освен това трябва да се завърже и нещо черно около кошера, но аз не си направих труда. Съселяните ни са една твърде суеверна пасмина. А освен това се страхувах, че ако започна да се мотая около дома им, пчелите може да ме ужилят.

— Благодаря ви. Сега сержант Трой ще прочете показанията ви, след което ще ви помолим да ги подпишете.

Когато и това бе свършено, мис Белрингър се изправи и промълви с неприкрит копнеж:

— Това ли е всичко?

— След обяд бих искал да ми покажете къде сте открила орхидеята.

— Няма ли да хапнете с мен? — попита тя, очевидно ободрена.

— Не, благодаря ви. Ще хапна нещо в „Блек Бой“.