Провинциални убийства [bg]

Алън Кейтър, новоназначен във фирмата, започна работа точно на осемнадесетия й рожден ден. Беше висок, русокос, с пронизващи сини очи и пушеше тънки кафяви пури. Имаше червена спортна кола „Кобра“ и фино позлатен часовник. Раздаваше усмивки наляво и надясно, особено на Барбара. Понякога я докосваше — небрежно, приятелски — просто човек не можеше да му се обиди. Един път ще постави ръка на рамото й, друг път ще я прегърне през кръста край шкафа с папките… Тя беше доста шокирана от усещането за надигаща се приятна възбуда, което предизвикваха у нея ръцете му, ала си мълчеше. Изобщо не си даваше сметка, че забързаното й дишане и поруменялото лице я издаваха.

Една лятна вечер той остана до късно в офиса. Трябваше да отиде на тенис веднага след работа и беше влязъл в тоалетната да се преоблече. Барбара никога не си тръгваше преди него. Вече бе повишена в машинописка — бе започнала да ходи на вечерни курсове — та тогава работеше, надвесена над пишещата машина, когато той излезе по къси панталонки и бяла памучна риза.

Всички си бяха тръгнали. Той се спря и дълго я съзерцава — първо лицето, после всичко останало. След това заключи вратата и й каза, че отдавна копнее за този миг. На Барбара й прилоша от вълнение. Той се приближи плътно до нея, запита я: „Да ти покажа ли какво трябва да направиш с мен?“ и насочи ръката й. Докато разкопчаваше блузата й, в миговете преди да бъде напълно повлечена от пороя на чувствата си, Барбара си представи как двамата стоят на прага на стара провинциална църква — тя, естествено, в бяло, а Алън — в официален костюм. После идваше ред на шампанското и на триетажната торта, от която ще заделят, както повелява традицията, и за кръщенето.

— Прекрасна си, скъпа. — Разкопча сутиена й — Хайде, какво има? Нали няма да се правиш на изненадана?

— Краката ми май не искат да ме слушат.

— Веднага ще решим този проблем. Има едно канапе в кабинета на стария Рупърт. И огледало.

Отидоха там, хванати за ръце, като оставиха блузата и сутиена върху пишещата машина. Легнаха на канапето срещу огледалото и прозореца с дантелени пердета, който гледаше към улицата. Когато съблече всичките си дрехи, Алън понечи да дръпне пердетата. Това, вместо да я притесни, я възбуди още повече. Той изглежда знаеше отлично какво прави. Почти не я заболя — нямаше нищо общо с онова, което говореха хората. Лошото беше, че свърши прекалено бързо. Тя искаше още. И той й го даде. След час някой потропа на външната врата и той се усмихна, като сложи пръст на устните й. Бяха седнали и тя го беше обкрачила — така успя да зърне едно момиче в бяла рокличка за тенис, с дълга коса, прибрана назад с шалче, да минава покрай прозореца. Беше почти девет часа, когато най-накрая напуснаха офиса.