Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
— Това е Ендрю — представи го Сър. — Дърводелската му работилница е горе, но и в тази стая можете да видите някои от изделията му. Онази библиотека, лампионите и масата, върху която стоят…
— Забележително — огледа се Елиът Смит. — Мистър Мартин, без да преувеличавам, ще потвърдя, че са шедьоври, всеки един от тях.
Мъруин Мански хвърли само бегъл поглед на мебелите. Ендрю привличаше много по-силно вниманието му.
— Кодова проверка, Ендрю — каза Мански безцеремонно. — Алеф девет.
Ендрю реагира незабавно. Така и трябваше да бъде — според Втория закон кодовите проверки имаха предимство и налагаха непоколебимо подчинение. Червените фото очи на Ендрю светеха напрегнато, докато премина през цялата поредица параметри на Алеф девет, а Мански слушаше и кимаше.
— Много добре, Ендрю. Кодова проверка Епсилон седем.
Ендрю каза на Мански Епсилон седем. Каза му Омикрон четиринайсет. Каза му Капа три — една от най-сложните проверки, защото обхващаше параметрите, включващи Трите закона.
— Добре се справи — отбеляза Мански. — Сега още една. Кодова проверка — цялата серия Омега.
Ендрю издекламира кодовете Омега, които управляваха способността да обработва и съпоставя новополучени данни. Това му отне доста време. През целия дълъг монолог Сър гледаше озадачено. А Елиът Смит като че не слушаше.
Мански констатира:
— Той е в състояние на идеална работоспособност. Всеки параметър е точно както трябва да бъде.
— Вече обърнах внимание на мистър Смит — започна Сър, — въпросът не е в неспособността на Ендрю да работи, а в способността му да работи извън очакванията.
— Може би само извън вашите очаквания — забеляза Мански.
Сър се извъртя към него, сякаш го ужилиха.
— А това какво означава, ако смея да попитам?
Мански се намръщи чак до плешивото си теме. Дълбоко врязаните бръчки по челото му бяха така очертани, като че Ендрю ги е изрязал. Имаше хлътнали скули и дълбоки уморени очи. Бледата кожа му придаваше нездрав вид. Ендрю предполагаше, че Мански съвсем не е толкова възрастен, колкото изглежда. Той започна:
— Роботиката не е точна наука, мистър Мартин. Не мога да ви обясня подробно или по-точно мога, но ще похабя много време и не съм сигурен колко полезно ще ви бъде обяснението. Но искам да кажа, че математическото управление в процеса на проектиране на позитронните схеми е прекалено сложно и позволява само приблизителни решения. Така че роботи от равнището на Ендрю често проявяват способности извън обсега на основните, заложени в проекта… Обаче искам да ви уверя, че макар Ендрю явно да е майстор-дърводелец, няма никаква причина да се страхувате от непредсказуемо поведение, заплашващо вашето семейство. Каквото и да се променя във функциите на робота, Трите закона са безусловно необратими и неизменни. Те са присъщи на позитронния мозък. Ендрю ще спре да функционира много преди да извърши някакво нарушение на Законите.
— Той е нещо повече от майстор-дърводелец, доктор Мански. Тук не говорим само за хубави маси и столове.
— Да. Да, разбира се. Както разбрах, прави накити и други измишльотини.
Сър се усмихна, но с явна студенина. Отвори шкафа, където Малката Мис пазеше някои от съкровищата, изработени за нея от Ендрю. Взе нещо оттам.
— Вижте сам — кисело каза на Мански. — Ето ви едно накитче. Една от измишльотините.
Сър му подаде малко сияещо абаносово кълбо с изобразена сцена на игра. Дребните момчета и момичета едва се различаваха, но въпреки това имаха идеални пропорции и така хармонираха с влакнестия строеж, като че ли и самите нишки бяха гравирани. Фигурките излъчваха живот и като че всеки миг щяха да се раздвижат. Две момчета се канеха да решат спора си с юмруци. Две момичета разглеждаха огърлица, която трето момиче им показваше. Учителка се навеждаше да отговори на въпроса на съвсем мъничко момченце.
Робопсихологът се вгледа в малката гравюра и замълча необичайно дълго.
— Доктор Мански, може ли да погледна? — посегна Елиът Смит.
— Да, да. Заповядайте.
Ръката на Мански трепереше, докато подаваше миниатюрния предмет на шефа на „Ю Ес Роботс“.
Дойде ред и на Смит да гледа сериозно смълчан. Ендрю го наблюдаваше и преживя нова вълна на чувството, което наричаше задоволство. Очевидно двамата мъже бяха впечатлени от неговата дърворезба. Всъщност изглеждаха толкова впечатлени, че не успяваха да го изразят с думи.
Накрая Мански проговори:
— Той ли направи това?
Сър кимна.
— Никога не е виждал училищен двор. Един следобед дъщеря ми Аманда му описа тази сцена, защото той я помоли да му каже как изглежда. Разговаря с нея около пет минути, качи се горе и направи това.