Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
В очите на Смит блесна пламъче на ярост. Но само трудно забележим проблясък, мимолетна промяна на изражението и дори великолепното зрение на Ендрю го забеляза с напрежение. После Смит сви рамене.
— Както искате, мистър Мартин. Нищо лошо няма да се случи на Ендрю. Имате думата ми.
— Чудесно.
— И наистина бих искал да видя другите му работи.
— За мен е удоволствие — кимна Сър. — Ако пожелаете, мога даже да ви дам някои неща. Вземете каквото ви хареса — искам да кажа, от мебелите, не от украшенията, изработени за жена ми и дъщерите ми. Ваше е. Говоря сериозно.
— Много любезно от ваша страна — отвърна Смит.
Мански се обади:
— Мистър Мартин, мога ли да повторя нещо, което казах преди малко?
— Щом е необходимо, доктор Мански.
— Вие изразихте схващането, че творчеството на Ендрю почти го доближава до хората. Така е, даже аз съм готов да го призная. Но да се доближиш до хората и да бъдеш човек не е едно и също. Искам да ви напомня, че Ендрю е машина.
— Имам предвид този факт.
— Очевидно Ендрю ще остане при вас и след време ще ви бъде по-трудно да помните споменатия факт. Моля ви, опитайте все пак. Говорите за робота като за „приятел“ на вашата дъщеря. Говорите за нейната „обич“ към него. Това е опасен подход, опасен за нея. Приятелите са си приятели, а машините са си машини и не бива да се бъркат. Човек може да обича друг човек, но не е присъщо да се обичат домашните уреди, колкото и полезни, привлекателни или симпатични да са те. Мистър Мартин, Ендрю е всичко на всичко един ходещ компютър, снабден с изкуствен интелект, сложен в тяло с човекоподобни очертания. Затова и създава повърхностното впечатление, че е нещо напълно различно от компютрите, които управляват движението по пътищата, организират комуникационните ни системи и вършат други досадни работи. Личността, която се привижда на вашата дъщеря в Ендрю и която казвате, че е причина за нейната „обич“ към него, е само симулирана личност, проектирано явление, изцяло изкуствено. Умолявам ви, мистър Мартин — никога не забравяйте, че компютър с ръце, крака и позитронен мозък все пак си е компютър, колкото и да е съвършен. Машина. Джаджа, мистър Мартин. Домакински уред.
— Ще си припомням това — декларира Сър сухо и хладно. — Знаете ли, доктор Мански, винаги съм се стремял да мисля ясно и подредено. Никога не бъркам крак с ръка, длан със стъпало или крава с кон и ще направя усилия да не объркам един робот с човешко същество, каквато и да е съблазънта за това. Много ви благодаря за съветите. А сега, ако искате да огледате набързо работилницата на Ендрю…
Мис вече започна да прекрачва прага, който наистина дели момичето от жената. Радваше се на наситен с общувания живот и често излизаше с нови приятели на екскурзии в планините, в южните пустини, в северната пустош. Присъствието й в дома на Мартин ставаше все по-рядко.
Затова Малката Мис (вече не толкова малка) сега запълваше изцяло кръгозора на Ендрю. Превръщаше се в буйничко, неуморно момиче: обичаше да тича дълго по брега, а Ендрю без усилия я следваше; промъкваше се из гористите местности около къщата и разчиташе на Ендрю да я свали на земята, ако прекалеше с катеренето по някое дърво, за да надникне в птиче гнездо, или се озовеше като в капан на някой тесен скален корниз, където се качваше, за да наблюдава по-добре морето.
Както винаги, Ендрю неизменно бдеше и пазеше Малката Мис, докато тя скиташе. Да, позволяваше й да поема палави момчешки рискове, защото това я правеше щастлива, но не и без той да изчисли истинския риск дали ще й се случи нещо сериозно и винаги беше готов да се намеси, ако стане необходимо.
Разбира се, Първият закон подтикваше Ендрю в неуморното му старание да пази Малката Мис от премеждия. Но, както той понякога си казваше, доброволно и с радост би я защитавал от всякакви опасности, дори и да не съществуваше Първи закон.
Беше странна мисъл — че би могло и да няма Първи закон. Ендрю едва си представяше подобно положение. Първият закон (и Вторият, и Третият) представляваха толкова основна характеристика на невросхемите му, че му се завиваше свят, ако си представеше, че съществува без тях. И все пак той си го представи. Ендрю се озадачаваше — толкова странно бе да има способност да си мисли немислимото! Когато такива парадоксални идеи се мяркаха в ума му, се чувстваше почти човек.