- Автор: Димитров Димитър
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
Антъни Ламбърт 1958–1960
Антъни Линкън 1960–1963)
Чувам, че стандартът на живот расте, макар и бавно, но за новодошлия животът на работниците изглежда много суров, особено що се отнася до жилищата и всичко, което би могло да се сметне за луксозна стока. А когато се изразходват големи суми пари, често е за проекти, които за човек отвън изглеждат налудничави. Например правителството току-що се захвана с осигуряване на пълно телевизионно покриване на страната (използвайки, както с радост отбелязвам, британски материали). Разбира се, телевизията е мощен пропаганден орган, но аз съм сигурен, че повечето българи по-скоро биха похарчили парите си за нещо по-полезно. Същият елемент на лудост обхваща и други важни мерки. Вече споменах за образователната реформа. Когато пристигнах, политическите лидери настойчиво призоваваха работниците да изпълнят петгодишния план за три години. Причината за това решение остава неясна, но може да става дума да се върви в крак с нещо, което става в Русия или дори в Китай. На практика това води до забележителни абсурди като, например, на сложните машини в една текстилна фабрика по време на обедната почивка работят общински чиновници. Очевидно никой нормален гражданин не би бил във възторг от такова нещо.
След първите си 6 седмици в България, Антъни Ламбърт прави преценка и на българите като народ.
Направи ми впечатление, че българите са по природа селяни и дребни буржоа — вероятно нещо като чехите, само че по-малко напреднали. Ако й се позволеше да се развива естествено, България можеше да е станала просперираща и щастлива малка страна, в която да е приятно да се живее. Както са нещата сега, в нея е приятно да се живее само ако човек е чужд дипломат. Когато запитах моя турски колега дали турското малцинство желае да емигрира, неговият отговор беше, че ако се позволи емиграция, не само турците, но и всички българи ще поискат да напуснат.
България тръгна по пътя към комунизма най-вече поради натиск от Москва, а не толкова чрез спонтанно въстание. Опасявам се, че искрите на независимост ще бъдат бавно и безмилостно задушени, освен ако в света не стане голямо сътресение. Ако това не стане, българинът несъмнено ще устои на сегашния режим така, както е устоявал на други в миналото — чрез сила на духа.
Новопристигналият британски посланик признава, че рисуваната от него картина на положението е мрачна, но той вижда и основания за надежда.
Мисля, че може да се открият един-два насърчителни белега. Като се има пред вид поробването на България от Съветския съюз и непрестанната антизападна кампания, на която е подложено населението от люлката до гроба, изненадващото е, че няма дори по-голяма враждебност спрямо Запада. Беше ми казано, че младежта в частност е слабо засегната от официалната пропаганда и Партията е разтревожена от това. Причината може да е отчасти в това, че промиването на мозъци е досадно и без въображение — да не кажем инфантилно — и се състои от монотонни повторения на изтъркани теми. Също така западните новости, дори тези от съмнително естество, изглежда имат фатална привлекателност за младежта във всички страни, където животът е сив като тук. Общо погледнато, българите изглежда нямат повече от едно минимално интелектуално любопитство, но дори появата на една британска кола поражда известен интерес. Селяните, като всички селяни по света, са твърде приятелски настроени към чужденци, откъдето и да идват те. Няма българин, колкото и да е изненадващо, който да гледа на западняците като на диви животни. На практика обратното е по-близо до истината.
От първите си впечатления от България Антъни Ламбърт прави следните изводи:
Моето заключение е, че макар вероятно да няма никаква надежда за въстание като това в Унгария, в сърцата си българите желаят да отхвърлят Руското иго, ако Съветската империя в Източна Европа започне да се разпада. Те може и да не отхвърлят комунизма изцяло — основата на бившия буржоазен режим никога не е била много солидна — но най-малкото биха могли да се развиват по югославски образец. От разговори с българи и от четене на книги и статии, писани от тях, ми прави впечатление познатото желание на малки расови общности да бъдат третирани като нация с истинска собствена история и собствена култура. Не знам дали те заслужават да бъдат третирани така, но съм твърдо убеден, че това би било в наш интерес в дългосрочна перспектива. С наследено чувство на малоценност, българите се страхуват, че западняците може да видят колко малко те заслужават да бъдат вземани на сериозно. Те са чувствителни относно изостаналостта на страната си, липсата на модерни съоръжения, добри пътища, хотели и художествени галерии. Аз самият не смятам, че тази преценка е справедлива, защото страната не се сравнява неблагоприятно например със Северна Гърция или Турция. Но чувството съществува. Следователно, ние бихме могли да се възползваме от него и е възможно нещо да се постигне чрез амалгама от ласкаене, поучаване, търговски и културни контакти. Едно пълно игнориране на България само би я изкушило да се откаже от неравната борба и да потъне безвъзвратно в положение на руска колония. Да продължаваме да я третираме като независима може да е неблагодарна задача, но в това лежи единствената ни надежда да я видим един ден независима.