Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
— Бих те посъветвал Да не го подписваш.
— Защо? — изуми се тя.
— Включена е клауза, според която сградата трябва да бъде завършена до тридесет и първи декември, или собствеността й се прехвърля на банката. С други думи, ще стане собственост на Макалистър и нашата компания ще бъде негов наемател. Ти губиш сделката с нас, но си задължена да изплатиш заема с лихвата. Накарай го да промени това.
В ушите на Лара прозвучаха думите на Макалистър: „Всъщност не бързам да продам този парцел. Колкото по-дълго го държа, толкова по-скъп ще става.“
— Няма да се съгласи — поклати глава тя.
— В такъв случай поемаш голям риск, Лара. Може да загубиш всичко, а да имаш дълг от двеста хиляди долара плюс лихвата.
— Но ако завърша сградата навреме…
— Това е едно голямо „ако“. При един строеж ти зависиш от много други хора. Ще се изненадаш колко бъркотии могат да изникнат.
— В Сидни има една много добра строителна компания. Строили са редица неща тук. Познавам главния майстор. Ако той каже, че могат да построят сградата в определения срок, искам да започна.
Отчаяното нетърпение в гласа на Лара го накара да забрави съмненията си.
— Добре, говори с него.
Лара откри Бъз Стийл на скелето на пететажен строеж в Сидни. Той беше прошарен, загрубял мъж над четиридесетте. Посрещна Лара сърдечно:
— Каква приятна изненада. Как са оставили такова хубаво момиче да напусне Глейс Бей?
— Измъкнах се — отвърна Лара. — Имам работа за вас, мистър Стийл.
Той се усмихна:
— Така ли? Какво ще строим? Къща за кукли?
— Не — тя извади проектите, които й бе дал Чарлс Коун. — Ето това е сградата.
Бъз Стийл ги прегледа за миг и изненадан я погледна.
— Това е голяма работа. Какво общо имаш ти с това?
— Аз сключих сделката — гордо отвърна Лара. — Сградата ще бъде моя собственост.
Стийл тихо подсвирна.
— Браво на теб, миличка.
— Има две условия. Сградата трябва да е готова до тридесет и първи декември, или собствеността й се прехвърля на банката и не бива да струва повече от сто и седемдесет хиляди долара. Можете ли да ги изпълните?
Стийл отново заразглежда плановете. Лара го наблюдаваше как изчислява наум.
— Може да стане — рече най-после той.
Лара едва се въздържа да не извика.
— В такъв случай се споразумяхме.
Те си подадоха ръце.
— Ти си най-хубавият работодател, който съм имал — каза Бъз Стийл.
— Благодаря. Кога най-скоро можете да започнете?
— Ще ти кажа. Утре ще ида в Глейс Бей да разгледам парцела. Ще ти направя сграда, с която ще се гордееш.
Лара си тръгна с усещането, че са й израснали крила.
В Глейс Бей съобщи новината на Чарлс Коун.
— Сигурна ли си, че на тази компания може да се разчита, Лара?
— Знам го — увери го Лара. — Те строят и тук, и в Сидни, и в Халифакс, и в…
Ентусиазмът й беше заразителен.
— Е, тогава ми се струва, че вече сме партньори — усмихнато каза Коун.
— Нали? — сияеше Лара. После си спомни за сделката с Шон Макалистър и усмивката й угасна. „Следващата събота трябва да бъда в Халифакс. Мисля, че можем да отидем заедно.“ Това беше само след два дни.
На другата сутрин Лара подписа договорите. Шон Макалистър я гледаше как си тръгва от кабинета и беше много доволен от себе си. Той нямаше намерение да й даде новата сграда. Едва не се изсмя на глас над нейната наивност. Ще й даде заема, но всъщност ще го даде на себе си. Помисли си как ще люби това прекрасно младо тяло и усети, че получава ерекция.
В Халифакс Лара бе идвала само два пъти. В сравнение с Глейс Бей това беше оживен град, изпълнен с пешеходци, автомобили и магазини, претъпкани със стоки. Шон Макалистър я откара в един мотел в покрайнините на града. Спря на паркинга и я потупа по коляното:
— Почакай тук, докато ни регистрират, сладичката ми.
Лара чакаше в колата, изпаднала в паника. „Продавам себе си. Като курва. Но това е единственото, което имам, а той поне смята, че струвам двеста хиляди долара. Баща ми не е виждал такава сума изобщо през целия си живот. Винаги е бил твърде…“
Ухилен Макалистър отвори вратата на колата:
— Готово. Да вървим!
Изведнъж Лара усети, че не може да си поеме дъх. Сърцето й биеше толкова силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. „Сигурно получавам инфаркт“, помисли тя.
— Лара, добре ли си? — той я гледаше особено.
„Не. Умирам. Ще ме откарат в болницата и ще умра там. Девствена.“
— Добре съм.