Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
— Просто мислех, че би искал…
— Вън! — той се обръщаше с лице към стената.
„Мразя го“, мислеше Лара. „Мразя го.“
В края на месеца Лара влезе в кабинета на Шон Макалистър с пликове, пълни с парите от наема. Когато ги преброи, той каза:
— Трябва да призная, млада госпожице, че ти много ме изненада. Справи се по-добре от баща ти.
Думите я зарадваха.
— Благодаря.
— Всъщност за пръв път през този месец всички са си платили навреме и изцяло наема.
— Тогава ние с баща ми можем да останем в пансиона? — обнадеждено попита Лара.
Макалистър я разгледа за момент.
— Мисля, че да. Трябва много да обичаш баща си.
— Ще се видим следващата събота, мистър Макалистър.
V
На седемнадесет години източеното, мършаво момиче се бе превърнало в жена. Лицето й носеше отпечатъка на нейния шотландски произход — блестящата кожа, извитите, изящни вежди, буреносносивите й очи, буйната черна коса. Освен това около нея витаеше дух на меланхолия, сякаш последица от страданията и трагичната история на един народ. Беше трудно да откъснеш очи от лицето на Лара Камерън.
Повечето от наемателите бяха без жени, като се изключат момичетата на мадам Кърсти и другите проститутки, за чиито услуги те плащаха, и естествено красивото младо момиче ги привличаше. Някои от мъжете я причакваха в кухнята или в стаите си, когато тя ги почистваше, и й предлагаха:
— Бъди мила с мен, Лара, мога да направя много за теб.
Или:
— Ти си нямаш приятел, нали? Нека да ти покажа какво значи мъж.
Или:
— Не искаш ли да дойдеш в Канзас? Заминавам другата седмица и ще се радвам да те взема с мен.
Всеки път, когато някой от наемателите се опитваше да я убеди да легне с него, Лара отиваше в стаичката, където безпомощен лежеше баща й, и казваше:
— Не беше прав, татко. Всички мъже ме желаят — излизаше и го оставяше да се взира след нея.
Една ранна утрин през пролетта Джеймс Камерън умря. Лара го погреба в гробището „Грийнуд“ в областта Пашъндейл. Освен нея само Берта присъства на погребението. Сълзи нямаше.
Пристигна нов наемател — американец на име Бил Роджърс. Той беше над седемдесетте, плешив, дебел и приветлив мъж, който обичаше да приказва. След вечеря сядаше да побъбри с Лара.
— Ти си дяволски хубава, за да затънеш в тоя провинциален град. Трябва да отидеш в Чикаго или Ню Йорк, там е животът — съветваше я той.
— Някой ден ще го направя — казваше Лара.
— Целият ти живот е пред тебе. Знаеш ли какво искаш от него?
— Искам да притежавам някои неща.
— А, хубави дрехи и…
— Не. Земя. Искам да притежавам земя. Баща ми никога не е имал нищо. Цял живот е живял от милостта на другите.
Лицето на Бил Роджърс засия.
— Аз се занимавах с недвижими имоти. Бях предприемач.
— Така ли?
— Притежавах сгради из целия Среден запад. Веднъж имах дори и хотелска верига — тонът му стана тъжен.
— Какво се случи?
— Станах алчен — той вдигна рамене, — загубих всичко. Но докато ги имах, беше чудесно.
След това почти всяка вечер те разговаряха за предприемачеството.
— Главното правило в предприемачеството е ПДХ — съветваше я Роджърс. — Никога не го забравяй.
— Какво е това?
— Парите на други хора. Хубавото в този бизнес е, че правителството ти разрешава намаление на лихвата и отстъпки, докато авоарите ти продължават да растат. Трите най-важни неща в предприемачеството са местоположение, местоположение и пак местоположение. Красиво здание на върха на един хълм си е чиста загуба. Едно грозно здание в центъра на града ще те направи богат.
Роджърс обясняваше на Лара какво е ипотекиране, рефинансиране и използване на банкови заеми. Тя слушаше, научаваше и запомняше. Беше като сюнгер, нетърпеливо поглъщаше всяка информация.
Най-важното, което Роджърс й каза, беше:
— Знаеш ли, в Глейс Бей има голяма жилищна криза. Това създава големи възможности. Ако бях двадесет години по-млад…
От този миг Лара гледаше на Глейс Бей с други очи — представяше си административни сгради и жилищни блокове на мястото на празните парцели. Изпитваше и въодушевление, и чувство на неудовлетвореност. Имаше мечти, но нямаше пари, за да ги осъществи.
Когато Бил Роджърс си замина, той й напомни:
— Помни — парите на другите. Желая ти късмет, хлапенце.
След една седмица в пансиона пристигна Чарлс Коун. Той беше дребен мъж над шестдесетте, спретнат, стегнат и добре облечен. Сядаше на вечеря заедно с другите наематели, но говореше много рядко. Изглеждаше потънал в свой собствен свят.