Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

Една врата се отвори и се появи висока грациозна жена в одежди на игуменка. Понесе се към него с класическата увереност на балерина.

Макар да беше поне шейсетгодишна, беше привлекателна. Тарджено предположи, че на млади години е била поразително красива. Защо се бе затворила в тоя шибан метох? Светът беше пълен с откачени.

— Господин Тарджено — каза Викториана, — заповядайте да видите сестра Етиен.

Тръгнаха по стълбите. Тарджено вървеше тихо след нея и се наслаждаваше на изящната й походка.

— Лекарите смятат, че физически е добре — каза Викториана. — Но е много разстроена от религиозното си преживяване.

— Разстроена, ли? — попита Тарджено с най-милия си глас. — Говори ли?

— Как да ви кажа… отец Франческо се отби днес и тя не беше много общителна.

Тарджено спря.

— Какво означава това? Каза ли му нещо, или не?

Очите им се срещнаха за миг. Помежду им премина вълна на потисната страст и тя отмести поглед. Смути се както от това, което видя в очите на агента, така и от онова, което трябваше да му каже.

— Изпадна в истерия, когато го позна.

— Защо, не го ли харесва? — усмихна се Тарджено. — Е, поне разбира от мъже.

— Не е смешно — каза Викториана.

Обърна се и продължи по коридора. После се отби в гардеробната и даде на Тарджено бяла лекарска престилка. Той свали черното си сако и я облече.

— Как изглеждам? Приличам ли на лекар?

Игуменката само се усмихна. Тарджено влезе в болничната стая. Жена та в леглото беше вперила поглед в тавана. Имаше очи на шизофренич ка, на човек, който се взира в друг спят. Тарджено се изненада от мла дежкия й вид. Макар да наближаваше петдесетте, кожата й беше гладка и чиста, а черните коси — буйни и лъскави. Още една красавица, погубена в метоха.

— Как се чувстваме днес? — попита той, колкото е възможно по-весело, и застана пред нея.

Тя продължи да гледа в тавана, без да пророни и дума. Тарджено разпозна симптомите на силен шок и разбра, че ще си загуби времето с обичайния суров разпит. Опитът му обаче го бе подготвил за такива затруднения и той измъкна от джоба си нещо, което приличаше на златна табакера, отвори я и извади малка спринцовка, пълна с ксилотол — вещество, предизвикващо халюцинации.

Сложи и инжекцията и след няколко минути сините й очи се проясниха и се съсредоточиха в него.

— Етиен — тихо каза той, — аз съм твоят лекар и трябва да ми кажеш какво се е случило с теб, за да ти помогна.

— Не… Никой не може да ми помогне. Аз видях края на света.

— Така ли… И как изглеждаше?

— Ужасно. Не мога да ви кажа.

— С мен можеш да споделиш всичко.

Тя го погледна право в очите. Чертите й някак се преобразиха.

— Не ви познавам — рече Етиен — и няма да ви кажа нищо.

— Ако искаш да се оправиш, трябва да ми кажеш какво те е уплашило толкова много.