Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Отнесохме тялото на абата.
— А самата килия?
— На писалището имаше документи, огънят едва гореше. Абат Стивън бе пил малко вино, а на пода, освен кървавото петно…
— Лежеше и това.
Корбет вдигна парче пергамент.
— О, да! — мрачно се усмихна приорът.
— Погледнете! — обърна се Корбет. — Какво означава това колело? Съзрях го на много от книжата на абата.
— То беше просто неговата любима рисунка. Корбет завъртя хартията:
— А тези цитати? И двата са доста неясни. Единият от свети Павел — за това да гледаш сякаш през огледало, и още нещо — за зова на блуждаещите огньове. Другият — Корбет присви очи — е доста прочут и често цитиран: това са думи на римския философ Сенека. „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да отнеме смъртта му.“ — Той ги огледа, а те на свой ред отвърнаха с безизразни погледи. — Това са последните думи, написани от абат Стивън. Очевидно той се е боял от нещо. — Корбет замълча. — Какво е имал предвид с това „виждаме смътно като през огледало“? Докато цитатът от Сенека сякаш подсказва, че е очаквал смъртта?
— Не знам! — рязко отвърна приорът. — Сър Хю, аз не мога да кажа какво е мислил абатът в онази нощ.
— А някой друг може ли? — очаквателно попита Корбет, но никой не му отговори. — Както и да е. — Корбет остави парчето пергамент. — Говорихме за кръвта. Прясна ли беше или съсирена?
— Съсирена — проговори Елфрик. Останалите братя потвърдиха думите му.
— Значи, абат Стивън е бил мъртъв от известно време?
— Естествено! — рязко каза Хамоу. — След като кръвта се е съсирила.
— Как е името ти? — прекъсна го Ранулф. — Хамоу.
— И си заместник на приора? — Ранулф се усмихна на господаря си.
— Ти знаеш както името, така и длъжността ми.
— Наистина, брате, точно както и ти знаеш името и длъжността на господаря ми Корбет. Ще трябва да говориш по-почтително.
Застанал зад братята, Корбет скръсти ръце и се втренчи в пода. Той и Ранулф бяха провели много разследвания. Чувстваше се като актьор в пиеса. Te поемаха ролите си, без дори да мислят. Ранулф, който смяташе за своя лична привилегия да се закача и — да се шегува със сериозния си господар, съвсем не беше склонен да позволи някой друг да прави същото. Хамоу измърмори нещо като извинение.
— Значи, нямаше нищо разбъркано? — Корбет се върна и седна в креслото си, като удари с ръце по писалището. — Тази стая няма друга врата, прозорците са били затворени, няма никакви тайни проходи и въпреки всичко някой е влязъл и е забил кама в гърдите на вашия абат. — Корбет не изчака хора от потвърждения. — Абатът седял отпуснат, така ли?
— Казах ви! — отговори приорът Кътбърт.
— А ръцете му?
— Висяха от двете му страни.
— И нищо не беше разбъркано? Нищо ли не показваше, че има нещо нередно?
— Нищо.
— Но камата е била на абат Стивън?
— Да, така е — каза Хамоу. — Забелязах само едно. Абат Стивън беше извадил стария си войнишки колан от раклата. Той лежеше на пода. Канията на камата беше празна.
— Донесете ми тази кама! — заповяда Корбет. Приорът Кътбърт даде знак на Пердитус, който излезе и се върна с нещо, загърнато в платно. Корбет разгъна платното и извади камата. Тя беше почистена и лъсната. Ефесът беше от стомана, дръжката специално набраздена, за да не се изплъзва от ръката, острието беше дълго, остро и страховито. Корбет носеше подобна кама — при ръкопашен бой пробождането с такова оръжие бе смъртоносно. Той поседя известно време, като люлееше камата в ръката си, преди да я остави на масата.
— Наистина ли се налагаше да разбиете вратата? — попита той.
— Аз бях там! — възкликна приорът. — С мен бяха и Хамоу, Елфрик и брат Дънстън. Влязохме направо и видяхме трупа на абата.
— И никой ли не си отиде? — настоя Корбет.
— Разбира се, че не! Бяхме потресени от видяното. Корбет се загледа в кинжала и потисна безпокойството си. Преди срещата той внимателно беше огледал килията и преддверието. Вратата беше заключена, а прозорецът затворен. Как би могъл да влезе някой?
— И никой ли от вас — попита той настоятелно — не знае как убиецът е влязъл в това помещение или как е излязъл?
Монасите поклатиха отрицателно глави. Корбет съзря тържествуващо пламъче в очите на приора Кътбърт. Знаеш, че съм в капан, помисли Корбет, и че не мога да намеря отговора на всичко това. Той се загледа във вратата. Беше изработена от тежко дъбово дърво, отвътре подсилена с метални гвоздеи с големи главички и висеше на дебели кожени панти. Щеше да отнеме часове, ако някой се опиташе да я разкърти.
— Ами ако някой е минал през прозореца? — усъмни се Чансън. — И след като вратата е била Насилена, убиецът е използвал последвалата бъркотия, за да го затвори?