Златни рибки

Наведох очи към перлите. После бавно ги стиснах в юмрук заедно с кърпата.

— Аз съм проста душа, госпожо Сайп — рекох. — Вашата притча за изкупителния козел ми идва малко в повече. Бих казал, че мъжът ви просто се е мъчил да се самозалъже… като всеки нормален човек, загубил играта.

Тя отново се усмихна. Беше хубава, когато се усмихваше. Сетне сви рамене, съвсем леко.

— Разбира се, за вас нещата изглеждат така. Но за мен… — Разпери безпомощно ръце. — Е, какво пък, сега това няма никакво значение. Мога ли да ги задържа за спомен?

— Да ги задържите?

— Перлите, ментарджийските перли. Нали не…

Изправих се. Стар открит форд пъшкаше нагоре по хълма. На жилетката на седналия в него мъж блестеше голяма звезда. Шумът от двигателя напомняше на стара, плешива, разгневена маймуна в зоологическата градина.

Госпожа Сайп стоеше до мен с протегната ръка и с плах, умолителен израз на лицето. Усмихнах й се широко, с внезапна ярост.

— Да, доста добре играхте до един момент. За малко да се хвана. Ледени тръпки ме побиха, госпожо! Но вие ми помогнахте. „Ментарджийски“ не ви отива. С колта действахте бързо и някак безмилостно. Но най-вече последните думи на Сайп развалиха всичко. „Воалите, Хати, черните воали.“ Нямаше да си прави труда, ако перлите бяха фалшиви. А и не беше такъв глупак, че чак толкова да се самозалъгва.