Златни рибки
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Златни рибки». Краткое содержание книги:
Подкарах колата към Капитол Уей и после към града толкова бързо, колкото ми стискаше, минах през площада и покрай хотел „Снокуолми“ и поех към моста, който водеше към Тихия океан и Уестпорт.
9
След едночасово бързо каране през оредели гори, прекъсвано на три пъти, за да доливам вода, и съпроводено от кашлюкането на пробития уплътнител на радиатора, започнах да чувам прибоя. Широкото бяло шосе с жълта разделителна ивица заобиколи склона на един хълм, на фона на блесналия океан отпред отчетливо изпъкнаха очертанията на няколко сгради и стигнах до някакъв разклон. Лявата отбивка, означена с пътеуказател „Уестпорт — 9 мили“, не водеше към сградите. Тя пресичаше ръждив железен мост и продължаваше между изкривени от вятъра ябълкови градини.
Още двайсет минути каране и колата влезе с пухтене в Уестпорт — тесен пясъчен нос, врязан в океана, с накацали дървени къщи върху възвишението зад него. Носът завършваше с дълъг пристан, в чийто край се полюляваха платноходки със спуснати до половина платна, плющящи по единичните мачти. Отвъд тях се простираше маркиран с шамандури канал и дългата начупена линия на пенещите се вълни над някаква плитчина.
Зад плитчината вълните на Тихия океан се носеха към Япония. Това беше най-предният пост на сушата, най-западната точка от територията на Съединените щати. Великолепно убежище за бивш затворник с два чужди бисера колкото млади картофчета… стига да няма врагове.
Спрях през някаква къща, в чийто двор стърчеше табела: „Обяд, чай, вечеря“. Дребен луничав мъж със заешка физиономия гонеше с гребло две черни пилета, които нещо му се опъваха. Той се извърна, когато двигателят на колата на Залеза се изкашля и замлъкна.
Слязох, минах през портичката и посочих табелата.
— Обядът готов ли е?
Той запрати греблото подир пилетата, изтри ръце в панталоните си и се усмихна подигравателно.
— Жената сложи надписа — довери ми с тънък ехиден гласец. — Няма друго освен шунка с яйца.
— Стига ми и шунка с яйца — рекох.
Влязохме в къщата. Вътре имаше три маси, покрити с шарена мушама, литографии по стените, ветроход с пълно снаряжение в бутилка върху камината. Седнах. Стопанинът влезе в кухнята, откъдето му подвикнаха, а на огъня нещо цвъртеше. Той се върна, наведе се над рамото ми и сложи на масата прибори и хартиена салфетка.
— Май е раничко за ябълкова ракия, а? — прошепна. Обясних му колко бърка. Пак излезе и се върна с чаши и еднолитрова бутилка с прозрачна кехлибарена течност. Седна до мен и наля. От кухнята долиташе плътен баритон, който пееше „Хлое“, заглушавайки цвъртенето.
Пукнахме се, отпихме и зачакахме топлината да запълзи по гърбовете ни.
— Не си тукашен, нали? — попита дребният. Казах, че не съм.
— От Сиатъл сигурно. Дрехите ти си ги бива.
— От Сиатъл — съгласих се аз.
— Тук не ни спохождат много непознати — продължи той, загледан в лявото ми ухо. — Не сме им на път. Виж, по време на сухия режим… — Млъкна, премести острия си поглед на кълвач върху другото ми ухо.
— Ех, преди да го отменят… — Направих изрази телен жест и отпих с разбиране. Приведе се и задиша в лицето ми.
— По дяволите, човек можеше да зареди във всяко рибарско павилионче на кея. Докарваха го скрито под раците и стридите. Да му се не види, Уестпорт беше фрашкан с пиячка. Даваха на дечицата да си играят с кашони от уиски. В тоя град нямаше кола, дето да нощува в гараж, господине. Гаражите бяха претъпкани до тавана с канадско уиски. Дявол да го вземе, един катер на бреговата охрана идваше на кея веднъж в седмицата да наблюдава разтоварването на лодките. В петък. Винаги в един и същи ден. — Намигна ми.
Пушех цигарата си, а в кухнята продължаваше цвъртенето и баритоновата интерпретация на „Хлое“.
— По дяволите, да не сте в алкохолния бизнес?
— По дяволите, не. Купувам златни рибки.
— Ясно — нацупи се той. Налях още по една ябълкова.
— Тази бутилка е от мен — рекох. — И ще взема още две със себе си.
Лицето му светна.
— Как ти беше името?
— Марлоу. Мислите, че ви занасям със златните рибки? Ни най-малко.
— Дявол да го вземе, че може ли човек да се прехранва от тия дребосъци?
Показах му ръкава си.
— Сам казахте, че това е екстра работа. Разбира се, че се изкарват добри пари от редките породи. Нови породи, нови видове, все трябва да се търсят. Чувам, че тук някъде живее някакъв старец с истинска колекция. Може да я продаде. Разправят, че сам е отгледал някои видове.
Налях още по една ябълкова. Едро мустакато женище ритна вратата на кухнята и изрева: