Златни рибки

— Слушай, ченге. Имам си хубав дом, спокоен. Никой не ме закача вече. Никой няма право. Получих амнистия направо от Белия дом. Имам си рибките да се занимавам с тях, а човек се привързва към съществата, за които се грижи. Не държа никому пукнат цент. Платих си за всичко. Жена ми има достатъчно мангизи, за да преживеем. Искам само да ме оста вят на мира, ченге. — Млъкна, поклати глава. — Не можеш да ми подпалиш чергата… вече.

Не казах нищо. Продължих да го гледам с лека усмивка.

— Никой не може с пръст да ме бутне — продължи той. — Помилването ми е направо от кабинета на президента. Искам само да ме оставят на мира.

Поклатих глава, все така усмихнат.

— Ето това никога няма да стане… докато не си признаеш.

— Слушай — каза тихо. — Май отскоро се занимаваш с тоя случай. Като че ли още ти е пресен. Искаш да си изградиш име. Но аз, аз живея с него почти двайсет години, както и много други хора, доста умни при това. Те знаят, че нямам нищо, което да не е мое. Никога не съм имал. Друг ги е взел.

— Пощенският служител — рекох.

— Ами да!

— Слушай — продължи той все тъй тихо. — Излежах си моето. Знам всичко около тоя случай. Знам, че няма да престанат да си задават въпроси… докато има макар и един жив, който да помни историята. Знам, че от време на време ще изпращат по някоя отрепка да разсмърди наоколо. Добре. Не се сърдя. А сега какво мога да направя, за да те накарам да си се върнеш у дома?

Поклатих глава и загледах през рамото му рибките, които се носеха из своите големи тихи аквариуми. Чувствах се уморен. Тишината на къщата загнезди призраци в ума ми, призраци отпреди много години. Един влак, цепещ с грохот мрака, бандит, скрит в пощенския вагон, пламъче от дулото на револвер, мъртъв пазач на пода, безшумно изхвърляне на стоката при някоя спирка за зареждане с вода, един мъж, опазил тайната си цели деветнайсет години… почти опазил.

— Допуснал си само една грешка — рекох бавно. — Помниш ли някой си Мардо Куката?

Вдигна глава. Виждах го как се рови из паметта си. Името май не му говореше нищо.

— Един от затвора Левънуърт — обясних. — Дребосък, лежал е за цепене на двайсетдоларови банкноти, на които залепял фалшиво гръбче.

— А да, спомням си.

— Казал си му, че перлите са у теб.

Виждах, че не ми вярва.

— Сигурно съм го будалкал — изрече бавно, безизразно.

— Възможно е. Но ето каква е работата. Той не смятал така. Дошъл преди време по тия краища с един приятел, който нарича себе си Залеза. Видели са те някъде и Куката те познал. Почнал да мисли как да припечели малко мангизи. Само че бил наркоман и говорел на сън. Надушило го някакво момиче, после друго момиче и един адвокат мошеник. На Куката му изгориха ходилата и той умря.

Сайп ме гледаше, без да мига. Браздите около устата му ставаха все по-дълбоки.

Махнах с цигарата и продължих:

— Не знаем колко е казал, но адвокатът и момичето са в Олимпия. И Залеза е там, но мъртъв. Те го убиха. Не знам дали им е известно къде си. Но рано или късно ще разберат — те или други като тях. Можеш да измориш ченгетата, ако те не намерят перлите и ако не се опиташ да ги продадеш. Можеш да се отървеш от застрахователното дружество и дори от хората от пощата.